Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Верена ми е разказвала тъкмо за това.
— Е, значи имаш представа. Освен това, Радо, без да се засягаш, но според нашите критерии хората още не са разумни. Разумът действа. Животните реагират. Човечеството реагира и само по изключение действа, без да е пряко предизвикано от обстоятелствата, от условията на околната си среда. Хората продължават да са част от слепия и стихиен еволюционен процес, подчиняват се на статистическите закони на средните стойности, според които винаги половината от общността е под средното ниво на интелектуално развитие… Човечеството напълно е в плен на природата, въпреки че си въобразява, че я владее и че е нещо повече.
— Момент! — запротестира Радослав. — Нима разрушаването на околната среда не е действие ПРОТИВ природата?
— Е. Но е естествено. Животните постъпват така. Тревопасните стада изяждат всичката растителност, изпотъпкват младите филизи и се обричат на гибел. Термитите. Гъсениците — особено. Някои хищници също прекаляват с ловуването и мрат от глад, но обикновено проявяват повече благоразумие… Паразитите довеждат до смърт заразените организми и по-голямата част от тях умира заедно с жертвата си. Така че не само човекът руши околната си среда. Само дето е всеяден и затова се измъква от катастрофата, като се прехвърля от едно пасище на друго. Тоест — живее си в хармония и равновесие с природата, точно както всички други популации. Но разумното съществуване в равновесие предполага опитомяване на околната среда, движение заедно с нея по пътя на развитието ѝ и насочване на това развитие.
— С цел?
— Няма цел. Прекалено далечна е, за да се формулира другояче, освен на езика на Мъдростта.
— Тогава накъде я насочвате?
— Към състояние, при което видовото разнообразие не обеднява. Лишени от разнообразие екосистеми лесно колабират дори при малки колебания в природните условия. И покрай това си осигуряваме и разумен комфорт, задължителния минимум удобства, без който отново бихме се превърнали в зверове, воюващи с околната си среда, за да задоволят собствените си нужди на всяка цена. Това е перманентната цел. А далечната… тя е по-скоро онова, дето му се вика „смисъл на живота“. А такъв просто няма. Преди да го създадеш — няма го. Щеше да го има, ако вселената я сътворяваха богове. За добро или лошо, става обратното — съществата, които са в зоната на здрача между разума и животинското, сътворяват богове. Или припознават за такива по-стари разумни раси…
— Излиза… че змейовете са отрицание на хората?
— Е, чак пък толкова… Може до голяма степен да сме противоположност на човечеството, но от друга страна вероятно представляваме следващият етап в развитието на хората. Когато в масата си те станат разумни, когато общностите им започнат да се държат по-различно от животинските популации. Но засега, уви, само отделните личности може да проявят разум. Не и тълпите. Никога.
— А какво ще кажеш за конспиративните теории? За това, че тайни общества ръководят човечеството тъкмо защото не е разумно. И това им изнася, тъй като е по-лесно за манипулиране.
— Ще ти кажа следното — за да караш кола, трябва да имаш книжка за шофьор-любител, не като документ, а като квалификация. За да караш камион, ти трябва квалификация на професионалист. Ако нямаш уменията — свършваш в канавката, често не сам, а в компания от невинни. За да караш влак, трябва да си машинист. А за да подкараш Света, не би било зле да имаш съответния ценз. Ако ли не — канавката. Така че, я ми кажи, как с манталитета на тревопасно-всеядно животно се получава да придобиеш правоспособност за Бог? Не тапия менте, а реална квалификация? Ъм?
— Не подценяваш ли хората, Иване! — засегна се Дичо.
Иван-Крилан поклати глава.
— Уви. Само констатирам факт, който е източник на тъга за целия шаркански род. Но и надежда. Все пак хората са млада раса. С времето ще пораснат… въпреки белите, които вършат. Е, поне ние сме за това — да ви вадим от пропастта, въпреки че по този начин не се пораства…
— Ние се трудим, Иване! Планираме! Учим се от грешките си.
— Затова казах, че има надежда. Само дето тя не е в това, което изтъкваш. Трудите се? Да-да. Мравките се трудят. Лястовиците. Бобрите. Птиците-рибари даже използват малки рибки за стръв — а това е вид планиране. Въпросът е в мащаба и далечината на планирането. Засега то е късогледо. Почти сляпо. Може би причината е в краткия живот. Може би в примитивния егоизъм. Нищо, егоизмът е добра основа за придобиване на разум. Стига да си последователен егоист и да си даваш сметка, че зависиш от много фактори, за които трябва да се грижиш. Разумът е усилие. По-добре хората да се бяха трудили по-малко и повече да мислеха накъде ги води този техен труд… Казваш, учите се от грешките си? Моля те, недей. Цялата човешка история доказва точно обратното и това е банален факт. Една грешка може да не се повтори от едно и също поколение, но следващото вече е готово да пробва същия грешен път на бащите си, защото смята себе си за по-умно от тях. Да не говорим, че проблемите тръгват да се „решават“ чак когато потропат на вратата. Плевене му е майката — плевене навреме. Тоест — планиране, поглед напред във времето, отвъд границите на личното съществуване.