Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Почивката свърши — промълви шепнешком Крилан.
В следващия миг се надигна вятър — шарканите по стъпалата-тераси извръщаха глави към човека и неговия придружител.
Първата реакция на Радослав бе да се свие, убеден, че пак нещо е сгафил. Беше готов вдън земя да пропадне от срам. После се сепна, че нищо не е направил погрешно, но… Хиляди погледи опираха в него. Усещаше ги като безчет лазерни прицели и всеки миг тези опорни лъчи можеха да бъдат напомпани с унищожителна енергия. Тогава щеше да изчезне със сигурност.
— Иване, къде сбърках? — изпъшка той едва чуто, без да е убеден, че гласът му не кънти из Грота.
— Белята е моя — отвърна не по-малко притесненият Крилан. — Последните няколко минути всички нас ни чакаха да млъкнем…
Дичо хлъцна. Ушите му пламнаха.
Множество съзнания докоснаха нервите и мозъка му. Нямаше и капчица недоволство. Нито сенчица раздразнение. Никакъв полъх пренебрежение. Абсолютна липса на снизходително отношение. Само едно огромно присъствие. С лек оттенък на повече или по-малко дружелюбие.
— Господарят Радослав не следва да се чувства недостоен.
Гласът бе отчетлив и силен, макар че говорещият стоеше долу на арената. Змеят използваше непознат досега на Дичо богат граморски диалект. Люспите му сивееха, вероятно бе стар. Край него нямаше други шаркани, но Мъдрецът се извисяваше с внушителен ръст дори върху обширната площ, солидно стъпил върху руната Райко.
— Господарят Радослав имаше нужда и право да получи необходими сведения от нашия събрат Крилан.
На Дичо не му хрумна нищо друго, освен да стане и да се поклони вдървено, молейки се да не падне. Постара се да покаже, че адресира жеста си към целия кратер. Гнездото на Тинга, поправи се бързо наум.
— Да продължим — кимна благосклонно Говорителят. Дори отдалеч Радослав различаваше яркозелените му очи. — Напомням, че преди отдиха пред Тинга бе разказано за обстановка в Земемория и съдбата на Кралицата и Наследничката на Борея. Населението на Архипелага е поробено и принуждавано да се сражава срещу кашепските армии. Атъланите се опитват да предизвикат колкото може повече жертви. С тази цел те целенасочено избиват или морят с глад задържани за заложници семейства на своите роби-войници. Стана дума и за това, че този път Стратезите ни вече са получили достоверни сведения за местонахождението на борейските Владетелки… От Военния съвет съобщават, че до половин котл Ятото ще знае със сигурност къде са заточени двете сестри. А сега Говорителят на Тинга моли всеки изказващ се да използва език, който да е подробен, изчерпателен и достъпен за всички присъстващи.
Дичо премига — говорителят гледаше право него и нямаше съмнение какво означават думите му. Шарканите бяха призовани да се съобразяват с едно човешко същество, което хабер си няма от змейски езици, нито е наясно с ролята и значението на земеморските Владетелки.
— Напомням ти, че не си кой да е — подшушна Крилан. — Един от нас те обича.
Радослав се опита да успокои дишането и да концентрира мислите си, ала последва нова изненада.
— Желае ли някой да сподели мисли по въпроса дали Ятото следва да разисква освобождаването на Владетелките, или да се възползва от случая и да обърне внимание на гостенина ни от света Земя? — изгърмя Говорителят. — Смята ли го за маловажно или ненужно в този момент?
Стомахът на височайшия гост се сви. А навсякъде по терасите се надигнаха поне стотина змеици и змея. Мъдрецът-Говорител ги фиксираше с изумрудените си очи, все едно ги броеше.
— Кой от господарите ще започне пръв? — попита накрая.
Дичо почувства бързо разменени над арената телепатични сигнали. Почти всички седнаха. Ясният и звънлив глас на единствената, останала права, изпърха пеперудено над тишината:
— Илуян’каси-Ная смята, че в този момент на затишие в сведенията е по-достойно да уважим и изслушаме Гостенина, подир което ще се върнем към военно планиране! — змеицата седна, тоест сви се като котка там, където бе кацнала кой знае откога.
Мъдрецът разкърши криле:
— Има ли несъгласни?
Три секунди мълчание, през което на Радослав му стана още по-жегаво.
— Господарят Радослав, Гостът на нашия Свят на дъгите, Вер Шелард, луната Ишчел, има думата.
А сега де. До арената щеше да се тътри поне десет минути, а краката му бяха меки и трепереха.
Успокоение нахлу в него откъм Крилан, а някакви безплътни, незрими длани подхванаха тялото му и го издигнаха. Сякаш стъпи върху магически шепи на великан, сътворен от телекинетичните усилия на шарканите. По този прозрачен ескалатор Дичо се спусна чак до арената. Смесица от възторг и страх качиха адреналина — боже, толкова пъти ТАКА съм летял насън!… Ала въздушното пътешествие се оказа съвсем кратко и той не успя да се окопити. Затова и не почувства кой знае каква стабилност, когато стъпалата му опряха твърдия камък. Амфитеатърът се издигаше като Хималаи, от терасите святкаха пълчища немигащи и внимателни змейски очи.