Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Струва ми се, че вече разбирам.
Говорителят се взря немигащо в човека, който се озърна някъде нагоре.
„Радо… става дума за безпристрастност.“
Беше мислегласът на Крилан — сдържан и някак мрачен.
— Да, ясно ми е.
Мъдрецът махна с крило:
— Съденият да седне.
Неправилен куб от ивичест минерал „кацна“ пред Радослав. Той се възползва от — (покана, заповед?) — предложението. Наистина имаше нужда.
Съдиите моментално започнаха разпит. Не поискаха някакви клетви, очевидно говоренето на истината тук се разбираше от само себе си.
— Човекът Радослав да отговори на следното: можеше ли той физически да превъзмогне действието на отровата, която е поел неволно в ханчето, където е била отвлечена посестримата ни Верена’рауни?
— Не. Беше наркотик… мисля, че паркизан.
— Означава ли това, че човекът Радослав не умее да се разпорежда съзнателно със съпротивителните възможности на организма си?
— Да. Хората… може би с малки изключения, не го могат.
— Какви са тези изключения?
— Разни школи. Йога. Други разни. Не съм наясно. Май се започва с физически упражнения, има някакви техники на медитация…
— Владее ли човекът Радослав някоя от изброените от него техники за телесен самоконтрол, каквито мисли, че съществуват сред неговата раса?
— Не. Освен най-елементарни… предимно заради кожата…
— Кожата на змейкинята-витяк Верена’рауни беше ли по време на отвличането върху плещите му?
— Не, стана по-късно, когато…
— Нека човекът Радослав бъде кратък в своите отговори. Съдиите помнят неговия разказ.
— Да, добре. Извинявайте.
— Съденият не дължи извинение. То се приема като негов стремеж към учтиво и достойно поведение.
Той стоически премълча.
— Би ли могъл човекът Радослав да надвие злодеите, ако не би се намирал под въздействие на отровата?
Дичо се замисли за малко.
— Бих могъл да набия бармана. Може би щях да окажа някаква съпротива на един дребен, понеже ми се стори муден в движенията. Всеки един от другите обаче би ме помлял за секунди и без чужда помощ.
— Как тогава човекът Радослав би могъл да защити Верена’рауни?
Много внимателно той претегли това, което щеше да каже. Искаше му се да вярва, че би постъпил точно така:
— Надявах се да ги предизвикам да се заемат с мен, докато Верена избяга. После подире ѝ щях да избягам и аз. Имах известни шансове да се изплъзна… не чак небит, но поне на крака и в съзнание.
— Вярва ли човекът Радослав, че Верена’рауни би го изоставила при избухване на ръкопашен бой?
Дичо невесело се подсмихна.
— Абсурд. Нямаше даже и да помръдне.
Съдиите споделиха телепатично своите мнения.
Змейчето-момиче попита:
— Продължава ли Радослав да се смята виновен, че не е защитил своята приятелка? И защо?
— Да. Защото трябваше… всъщност, не трябваше да пия толкова алкохол. Можехме да се измъкнем още когато ония горили ни взеха на мушка.
— Прието ли е така в Горната земя — да отстъпвате някому само защото е по-силен? Законно ли беше поведението на злодеите спрямо вас? Да не би традицията да им повелява да се държат така?
— Трудно ми е да отговоря на първия и третия въпрос. А колкото до законност…
— Според мерките на Човешкия свят.
— Не, не беше законно. Ала много често се случва. Просто защото са по-силни, а в случая и по-многобройни. Щом и полицията не поиска да се разправя. Но ако бях с приятели… Нищо чудно мутрите да бяха изяли един хубав бой. В тайфата ни има големи диваци.
Змеицата помълча. Останалите кимнаха към нея да продължи.
— Човекът Радослав се приканва да отговори на още два въпроса.
— Готов съм — каза Радослав, когато паузата се проточи.
— Смята ли се отговорен за действията на злодеите и защо?
Погледна сплетените си пръсти и побелелите кокалчета.
— Не, но… те са хора. Като мен. Говорим еднакъв език, принадлежим към един и същи народ… Срам ме е от такива. Не ги предизвикахме с нищо… Е, според тях Верена се била държала някак… абе, на мутренски български, тоест по тяхному, така се казва — „търсела си го“. Ето това беше отвратително…
Въздъхна.
Синеокото змейче продължи:
— Втори въпрос. Защо Радослав не поиска съд и екзекуция за човека-барман, понастоящем роб в обоза на легион от Северната обединена войска, случайно увлечен в нашата реалност от вихър на Прохода поради непредпазливо доближаване?
Радослав учудено вдигна поглед. Случката бе избледняла от паметта му и няколко мига той бръчка лице, за да извади сред скорошните си маловажни спомени въпросния инцидент.