Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Без съмнение, господарят Радослав ще го направи. Сведението е ценно. Нека го разкаже на своя Посрещач, който да уведоми Мъдреците, които ще анализират премеждията му, за да информират след това Тинга… Има въпрос от страна на господаря Фатр’алванд?
Дичо се обърна и с учудване разпозна змея. Беше приятелят на Крилан — жълтоокият с раздвоена опашка. Нещо в стойка на шаркана не му се хареса. После долови и прохлада в тона на Фатр’алванд, дори доза враждебност във формата на неговото обръщение:
— Желая да попитам Гостенина следното. Не осъзнава ли той, че е станал причина да бъде нападната посестримата ни Верена’рауни от злодеи в Човешката земя? Приема ли господарят Радослав мнението на оръженосеца Фатр’алванд, че носи вина за тази случка?
Радослав тежко преглътна. Ето какво било.
Не се усети, че отпуска рамене. Змейските очи блестяха в син топаз и студените им искрици го пробождаха от разстояние почти два хвърлея. Оръженосецът чакаше отговор.
Чакаше и целият Грот. Тингът на Голямото шарканско ято.
— Да — въздъхна Радослав, вдигна лице и повтори високо. — Да, виновен съм. Не я защитих.
От признаването на глухата пустота, която бе мъкнал в сърцето си през пространства и светове, никак не му олекна. Даже наопаки, сякаш вакуумът го натискаше още по-силно и болно. Даде си сметка, че досега не бе имал смелост да бръкне дълбоко в тая зееща рана, само я беше човъркал отгоре, беше опитвал да я запълни с извинения и поносими укори към себе си.
Очакваше Фатр’алванд да попита и друго, но змеят кротко си седна. Обади се Говорителят:
— Господарят Радослав не е имал, според думите му, възможност да се противопостави на отвличането. И въпреки това се чувства виновен?
— Да.
… По меката плът на руните от сребро и злато, инкрустирани в пода, имаше драскотини от нокти на не един дракон. Надраскани бяха и железните орнаменти, при това доста сериозно. Стоящият в центъра на арената млад мъж хипнотично разглеждаше белезите…
— Желае ли господарят Радослав да се подложи на съда на Тинга по самообвинение в безчестна постъпка? — попита внезапно Мъдрецът.
След няколко секунди осмисляне, Радослав се уплаши. Самообвинение? Съд? Нечестност?
Стисна челюсти и юмруци. Изправи гръбнак.
Премисли още! — панически закрещя позабравеният вътрешен глас. Та това е съд! Това са змейове!! Изобщо не знаеш какво може да те очаква!!!
Майната ти, разсърди се той на страха си и вирна брадичка:
— Да! Искам.
Насилваше се да остане спокоен за онова, което следваше от взетото решение. Ала всъщност изобщо не знаеше какво ще последва. Потърси с поглед Крилан, но ориентирите бяха изчезнали още докато го смъкваха към арената.
— Преди да потвърдиш втори път — рече Говорителят бавно, — нека знаеш, че няма да бъдеш съден според човешки закони, а според традицията на шарканите.
О, да… Змейове и хуманизъм — малко смешно, нали?
Искам да видя Верена…
Пое си дълбоко дъх:
— Да, потвърждавам втори път.
Не му поискаха трето съгласие. Събитията се развиха без излишно протакане.
— Кой се чувства подходящ да стане Съдия? — обърна се към присъстващите Мъдрецът.
Със смесица от ужас и фаталистично спокойствие Дичо видя множество изправящи се шаркани.
— Кой от вас е бил призоваван за съдия на Кашеп, в Борея, или в Човешкия свят?
Доброволците намаляха.
— Кой от вас ще бъде най-справедлив?
Още неколцина се отказаха.
— Ще решите ли обвинението заедно, или ще остане само Един?
Кандидатите се събраха, поговориха оживено и повече от половината се завърнаха по своите каменни стъпала.
— Съдиите да се откажат от имената си и да дойдат!
Шум на криле, скърцане на нокти в гранита.
Бяха около трийсет на брой змейове и змеици. Доколкото можеше да се прецени — на различна възраст, с характерни шарки в оттенъка на стоманеносинкавите си люспи. Погледът на Радослав бе привлечен от едно „смугло“ момиче-змейче, което грееше с яркосини очи. Ала всички изглеждаха много сериозни.
— Съденият трябва да разбере какво ще рече „отказ от името“. Нека знае, че който е поел задължение към Ятото и Тинга, и е призован от тях, той се превръща във волята на Ятото и Тинга и забравя своето име, своето сърце, своите радости и своите грижи, а умът му става ум на Тинга, защото само така може да се постигне правилното решение, в което никой не ще види пукнатини и грозота. Разбра ли подсъдимият смисъла на отказа от името?
Не бе сигурен.
— Означава — поясни Говорителят, — че Съдия или Водач се отказва от лично мнение и ще съди, или води така, както хората биха нарекли „справедливо“, без пристрастия, в полза единствено и само на Равновесието.