Слънце недосегаемо (роман-изповед)
- Автор: Теллалов Николай
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Слънце недосегаемо (роман-изповед)». Краткое содержание книги:
… Човеци също издирват отворени портали към Долната земя. И също са готови да платят прескъпо, за да стигнат до там.
… Там, където все още бушува голямата война — същата, заради която преди няколко века всички митични същества изчезнаха от хорската реалност.
Светове и вселени, пълни с търсещи себе си странници… Едни намират бляновете си, други тепърва ще правят открития, а някои, едва извървели своя път, поемат по следващия. Безкраен, вечен е стремежът към НЕДОСЕГАЕМОТО.
— Ами…
Крилан кацаше до него на арената.
— Качвай се на гърба ми, Радо. Оръженосецът Крилан уведомява Тинга, че напуска залата с най-голямо уважение към посестрими и събратя, към Грота на съгласието и Мъдреца-Говорител за деня… Радославе! Ти си! — добави с трагичен шепот.
— Ъ? Какво да кажа?
Чуха се хиляди весели усмивки. Ама че акустика!
— Младежът Радослав уведомява Тинга… и така нататък — подсказа му Крилан с глас, изкълчен от смеха.
— Младежът Радослав уведомява Тинга, че напуска залата с най-голямо уважение към посестрими и събратя, към Грота на съгласието и Мъдреца-Говорител за деня! — изрецитира на един дъх, както беше на гърба на змея, но не спря с това, а свенливо добави:
— Благодаря. Много… много ви обичам.
Веселието се надигна като прибой, който изпрати излитащия Крилан и вкопчилия се в костения му гребен човек. Амфитеатърът потъна надолу, а те в шеметен слалом преодоляха гора от стряскащи по размер озъбени сталагмити. В очите на змея блесна янкулова светлина и в следващия момент вече бяха навън. Косата на Радослав се развя и свежест облъхна лицето му. Крилете плющяха като камшици.
— Това, дето се смяха, не беше защото си смешен.
— Усетих.
— … а понеже се показа ужасно мил.
— Ха.
— Тук обичат да се веселят, смеят се на драго сърце, но не разбират от присмех и подигравки. Заради което им се губи огромна част от човешкия хумор…
Шарканът рязко смени посоката и Дичо примря, ала нямаше време да се уплаши, защото Крилан вече кацаше на една скална тераса пред високо отсечен свод. Резбована порта, дали правена от ръце, или природата бе сътворила дантела в прозирната кост, се разтвори навътре.
— Уффф… Голям си рокер, Иване.
— Това ми остана несбъдната младежка мечта. А пестях пари за мотор…
— Сега надали би си го купил.
— Не съм сигурен… Ето, заповядай, добре дошъл в тукашния ми скромен апартамент. Чувствай се като у дома си.
4.
„Скромният апартамент“ приличаше повече на палат. И тук, както в Грота на съгласието, пригаждането на пещерата за обиталище се изчерпваше с дооформяне на съществуващия обем.
Подът се гънеше в множество ниски подиуми, явно неравностите бяха умело терасирани, без да бъдат премахвани. Сталактитите и сталагмитите служеха при обособяването на помещения. Изсечени в камъка пейки приличаха на онези в колибата, тип беседка. Зад рехавата решетка от сталактони Дичо мярна просторно легло, покрито с върколашки китеници и отрупано с везани в тъмночервено възглавнички. До спалнята се намираше нещо подобно на кабинет — гранитният блок в средата удивително му напомняше на писалище. От широка пукнатина в плота на „бюрото“ растеше чудат храст, може би далечен роднина на шипката. Този обаче бе с надиплен дебел ствол, сякаш бонзай баобаб, със златисти листенца и плодчета, подобни на едри маслини. Всъщност, навсякъде тук имаше засадени растения — в скалните корита, в процепите на висулките от варовик. Някои от тях пълзяха и драпираха стените със зелени воали, които се къпеха в потоци от светлина, идваща от невидими отвори по тавана.
В центъра на основната зала имаше малка, вдълбана арена. Нейният широк ръб, очевидно използван за сядане, също бе покрит с върколашка постеля. В най-далечната точка на кръглата сцена, ювелирно издълбан сталактон подпираше свода на пещерата. По него се стичаха струйки вода, които не просто бълбукаха и ромоляха — те падаха и отскачаха в нарочно поставени тук и там обли камъни, сплитайки звуци в ненатрапчива мелодия. Истинско пеещо фонтанче! А пък високо горе по същия сталактон се виждаха концентрични кръгове, съставящи диска на календар. Най-малкото от тези колела спокойно би паснало на всяка селска каруца, движеща се къде да е из България. Отдясно на арената зееше огнището на камина, в което пепел не се виждаше, но върху опушените до черно камънаци лежеше скара, с не особено ясно предназначение.
Остър крясък извади Радослав от съзерцателния унес. Той стреснато се извърна към дребното пискащо нещо, появило се някъде от вътрешните зали на пещерата. Беше уруруйче, което заподскача, пърхайки към Крилан. Птичето изненада Дичо с гласа си — несъмнено радостното врещене бе доста различно от „хронометричните“ звуци, с които то отмерваше времето.
Змеят ласкаво заръмжа на домашния си любимец и го погали с опашка. Уруруйчето се покатери по него и се настани зад костените шипове над челото му. Притихна там, наблюдавайки плахо човека. Крилан се обърна към госта: