Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Долавям как тази слаба връзка възниква в най-непристъпните дълбини на мрака. Точно така, ще се получи. Тук е много тихо и „те“ още не са усетили присъствието ми. Чувствам как стената, отделяща ме от онова място, се стопява и става пихтиеста като медуза. Затаявам дъх. Хайде!
Но точно когато пристъпвам към стената, еква силно чукане, сякаш те са разбрали какво се опитвам да направя. Някой блъска по вратата. Чука по същия начин, както и преди — силно, решително, все едно се опитва да забие пирон. Чука два пъти, после спира, после пак чука два пъти. Жената въздиша. Цветният прашец, който се носи из въздуха, потреперва, мракът се накланя рязко. Нахлулият звук затваря прохода, който най-после е започнал да добива форма, за да мина през него.
Така става всеки път.
Отново съм самият аз в собственото си тяло, седя на дъното на кладенеца, подпрян на стената и стиснал в ръце бейзболната бухалка. Допирът на „отсамния“ свят бавно се връща в ръцете ми точно както образ идва на фокус. Усещам, че дланите ми са леко навлажнени от пот. Сърцето ми се е качило в гърлото и блъска ли, блъска. В ушите ми още кънти живият звук на онова грубо, пронизало света чукане, аз още чувам как някой натиска бавно в мрака бравата. Някой (или нещо) отвън отваря вратата, готви се нечуто да влезе, в този миг обаче всички образи се изпаряват. Стената е плътна както винаги, аз съм отхвърлен обратно в отсамната страна.
Почуквам в мрака с върха на бухалката стената отпред — същата твърда студена бетонна стена. Затворен съм в цилиндър от бетон. Казвам си, че почти съм успял. Доближавам се. Сигурен съм. В някакъв миг ще се провра през препятствието и ще вляза „вътре“. Ще се прокрадна в стаята, преди да се чуе чукането. Ала колко ли време ще ми отнеме? И колко време ми остава?
Но и ме е страх, че това наистина ще се случи. Защото тогава волю-неволю ще се изправя пред онова, което е там.
Известно време седя, свит в мрака. Трябва да оставя сърцето си да се успокои. Трябва да откъсна ръце от бухалката. Ще ми трябват още време и още сили, докато успея да се изправя, да стъпя на пръстения под в кладенеца и да се изкача по металната стълба на повърхността.
9.
Нападението в зоологическата градина
Индийско орехче Акасака разказа как един потискащо горещ следобед на август 1945 година войниците са застреляли тигрите, леопардите, вълците и мечките. Разказът й беше ясен и последователен като документален филм, прожектиран върху чисто бял екран. Тя не остави нищо недоизяснено. При все че не бе видяла с очите си зрелището. Докато то се е разигравало, е стояла на палубата на транспортен кораб, прекарващ заселниците бежанци от Манджурия обратно в родната Япония. Всъщност е видяла как на повърхността е изплавала американска подводница.
Както всички останали, излязла заедно с другите деца от непоносимата парна баня в трюма и се облегнала на перилата горе на палубата, за да се порадва на лекия ветрец, подухващ над спокойното, равно като тепсия море, когато изневиделица като в сън на повърхността се показала подводницата. Първо се появили антената, радарът и перископът. После и бойната рубка, която прорязала водата и вдигнала висока вълна. Накрая цялата стоманена маса изникнала в прелестната си, обляна с вода голота под лятното слънце. Макар че като форма нещото отпред не могло да бъде друго освен подводница, то приличало на символичен знак или на неразбираема метафора.
Известно време подводницата плавала успоредно с кораба, сякаш дебнела плячка. След малко се отворил люк и на палубата излезли един, втори, трети член на екипажа — движели се бавно, почти лениво. Офицерите на бойната рубка оглеждали най-внимателно транспортния кораб с огромен бинокъл, чиито стъкла проблясвали от време на време на слънчевата светлина. Транспортният кораб превозвал цивилни, поели обратно към Япония, и трябвало да хвърли котва в пристанището на Сасебо. Повечето били жени и деца, семейства на японски офицери в марионетното правителство на Манджоу-го и високопоставени служители на Южноманджурската железница, собственост на японци — те бягали у дома от безредието, което неминуемо щяло да настъпи след предстоящия разгром на Япония във войната. Пред неизбежните погроми предпочитали да се изложат на опасността в открито море да ги нападне американска подводница — най-малкото до този момент.