Хроника на птицата с пружина
- Автор: Мураками Харуки
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Масларова
- Жанр: Культурология
Электронная книга - «Хроника на птицата с пружина». Краткое содержание книги:
Дръпвам въжето, за да затворя капака на кладенеца с макарата, измайсторена от умния млад Канела. Сега мракът е пълен. Отворът на кладенеца е покрит, светлината я няма. Вече не се чуват и случайните повеи на вятъра. Сега разривът между мен и „хората“ е пълен. Не нося със себе си дори електрическо фенерче. Това наподобява верую. Искам да „им“ покажа, че приемам мрака в неговата цялост.
Присядам върху пръстта, облягам се на бетонната стена, стискам бухалката между коленете си и след като затварям очи, започвам да слушам звука на сърцето си. Тук, долу, в мрака, не е нужно, разбира се, да затварям очи, но аз го правя. Това си има своето значение — със или без мрак. Няколко пъти си поемам дълбоко въздух, та тялото ми да свикне с това дълбоко, тъмно цилиндрично пространство. Тук си мирише все на същото, тук усещам по един и същ начин въздуха върху кожата си. За известно време кладенецът е бил запълнен, но кой знае защо, въздухът не се е променил в сравнение с преди. Дъхти на мухъл, влажен е и е съвсем същият, както когато се спуснах долу за първи път. Тук няма годишни времена. Не съществува дори време.
Винаги обувам старите маратонки и си слагам пластмасовия часовник, както първия път, когато слязох в кладенеца. И те като бухалката ми вдъхват спокойствие. Проверявам в мрака дали тези неща са в плътен допир с тялото ми. Проверявам дали не съм се отделил от самия себе си. Отварям очи и след известно време отново ги затварям. Така мракът вътре в мен става със същото налягане, както мракът наоколо. Времето тече. Скоро пак преставам да разграничавам двата вида мрак. Вече не мога да кажа дали съм с отворени, или със затворени очи. Белегът върху лицето ми започва леко да пари. Знам, че е станал по-ярък и морав.
В двата мрака, които се сливат все повече, насочвам вниманието си изцяло към белега и си мисля за стаята. Опитвам се да се отделя от самия себе си, точно както правя, когато съм с жените. Опитвам се да се измъкна от тази моя груба плът, свила се в мрака. Сега не съм нищо повече от празна къща, от изоставен кладенец. Опитвам се да изляза навън, да сменя обвивката, да скоча от една действителност в друга, която се движи с различна скорост, и през цялото време продължавам да стискам бухалката.
Сега от тази странна стая ме дели само една стена. Би трябвало да мина през нея. Би трябвало да го направя със собствени сили, с мощта на непрогледния мрак вътре в мен.
Ако затая дъх и се съсредоточа, успявам да видя какво има в стаята. Самият аз не съм там, но я гледам. Това е хотелски апартамент: стая 208. На прозорците има плътни пердета. Стаята е тъмна. Огромен букет цветя във вазата насища въздуха с многозначително ухание. До вратата има голям лампион, но крушката му е бяла и мъртва като утринна луна. Ако напрегна очи обаче, след известно време започвам да различавам очертанията на нещата в едва забележимата светлина, която все пак се промъква в стаята, точно както очите свикват с мрака в киносалон. На масичката в средата стои едва начената бутилка „Къти Сарк“. В кофичката има току-що натрошен лед (личи от острите, ясно очертани ръбове), в чашата до нея някой е налял уиски. Подносът от неръждаема стомана е като спокойно студено езерце върху масата. Не мога да определя колко е часът. Би могло да е сутрин или вечер, или посред нощ. Или може би на това място просто не съществува време. На леглото в дъното на хотелския апартамент лежи жена. Чувам я как мърда в чаршафите. Ледът в чашата й звънти приятно. Мъничките прашинки цветен прашец във въздуха потръпват заедно със звука като живи организми. Всяка малка вълна звук, която минава през въздуха, внезапно им вдъхва живот. Бледият мрак се разтваря за цветния прашец и погълнат, той увеличава плътността на мрака. Жената доближава до устните си чашата с уискито и отпива мъничко, после се опитва да ми каже нещо. Спалнята е тъмна. Не виждам нищо освен слабото движение на сенките. Жената обаче има да ми казва нещо. Чакам да чуя какво. Чакам да чуя думите й.
Ето ги и тях.
Като бутафорна птица, увиснала в бутафорно небе, виждам стаите от горе. Увеличавам обхвата, дръпвам се назад и оглеждам всичко отдалеч, после се спускам надолу, за да уголемя детайлите. Всеки детайл носи, разбира се, голямо съдържание. Оглеждам ги един по един, за да видя формата, цвета, структурата. Детайлите не са свързани помежду си, между тях няма топлина. В момента не правя друго, освен да ги оглеждам съвсем механично. Но си струва да опитам. Точно както, ако търкаш един о друг два камъка или две пръчки, накрая ще получиш горещина и пламък, свързаната действителност придобива малко по малко форма. Става по същия начин, както натрупването на случайни звуци накрая дава сричка, плод на монотонното повтаряне на нещо, което в началото ти се е струвало лишено от смисъл.