Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Как се осмеляваш?! — Барон Хийферт повиши глас. — Как се осмеляваш?! Само един знак и ще те видя надупчен със стрели като таралеж.
Инген бавно вдигна поглед от мъртвата хрътка.
— Но няма да го направиш — тихо каза той. Конят на Хийферт уплашено се дръпна и когато баронът го успокои, двамата мъже за момент се спогледаха.
— Е… добре, тогава — каза Хийферт с променен глас, извърна поглед от облечения в черно мъж и го насочи към гората. — Сега какво?
— Кучетата имат следа — каза Инген. — Ще направим това, което трябва. Ще я следваме. — Той вдигна рога, който висеше на хълбока му, и изсвири. Кучетата, които се тълпяха в края на поляната, се разлаяха и хукнаха в посоката, в която бе изчезнала Куантака; без да промълви дума, Инген Джегер пришпори високия си сив кон след тях. Барон Хийферт изруга, махна на хората си и го последва. След минута гората отново бе пуста и тиха, ала Бинабик задържа спътниците си известно време, преди да им позволи да слязат.
Щом стъпиха на земята, той бързо прегледа малкото момиче — повдигна клепачите й с малкия си пръст, после се наведе да долови биенето на сърцето й.
— Това момиче е много зле. Как се казва, Малахиас?
— Лелет — каза момчето, загледано в бледото личице. — Тя ми е сестра.
— Единствената ни надежда е да стигнем бързо до къщата на Гелое — каза Бинабик. — И нека се надяваме, че Куантака е заблудила хрътките, за да стигнем там живи.
— Какво правиш из тези места, Малахиас? — поиска да знае Саймън. — И как си успял да се изплъзнеш на Хийферт? — Момчето не отговори и когато Саймън повтори въпроса си, извърна глава настрани.
— Да оставим въпросите за по-късно — каза Бинабик и стана. — Сега трябва да побързаме. Можеш ли да носиш момиченцето, Саймън?
Тръгнаха на северозапад през гъстата гора, нашарена от лъчите на слънцето. Саймън попита трола за Инген и неговия странен акцент.
— Черен римър, това си мисля аз — каза Бинабик. — Те са рядка порода и човек не може да ги види често, с изключение на най-северните поселища, където понякога идват да търгуват. Не знаят езика на Римърсгард. Говори се, че живеят в покрайнините на земите, населявани от норните.
— Пак тези норни — изсумтя Саймън и се наведе, за да избегне един клон, пуснат от нехайната ръка на Малахиас. После се обърна към трола. — Какво става? Защо ще се занимават такива хора с нас?
— Размирни времена, приятелю Саймън. Живеем в размирни времена.
Изминаха няколко часа. Следобедните сенки ставаха все по-дълги и по-дълги. Късчетата небе, които прозираха през короните на дърветата, постепенно смениха синия си цвят с бледорозов. Тримата продължаваха да вървят. Земята беше в повечето случаи равна, само понякога изникваше някой плавен наклон като плитката паничка на просяк. В клоните над тях сойките и катеричките продължаваха безкрайния си спор, в листака под краката им зацвърчаха щурци. Веднъж Саймън видя голям сив бухал, който се носеше като привидение между извитите клони. По-късно видя още един, който си приличаше с първия, сякаш бяха близнаци.
Бинабик, който внимателно наблюдаваше небето, когато минаваха през поляните, промени посоката малко на изток. Скоро стигнаха до малък поток, който ромолеше, провирайки се покрай хиляди паднали клонки. Известно време вървяха по гъстата трева покрай брега му. Когато едно дърво препречи пътя им, навлязоха в потока и тръгнаха по камъните, между които течеше водата.
На едно място в потока се вля ручейче и леглото му се разшири. Миг по-късно Бинабик вдигна ръка и им направи знак да спрат. Заобиколиха един бент на пътя на водата и видяха, че потокът внезапно се превръща в малко водопадче, което подскачаше по каскада от каменни плочки.
Обрасъл с дървета склон водеше към широко тъмно езеро долу. Слънцето вече не се виждаше и в изпълнения с жуженето на насекоми здрач водата изглеждаше дълбока и червеникава. В нея се виеха като змии дървесни корени, Езерото беше загадъчно неподвижно, сякаш пазеше тайни, които нашепваше единствено на вековните дървета. На срещуположния край, неясна и трудна за забелязване в сгъстяващата се тъмнина, над водата стоеше висока сламена хижа и в първия момент изглеждаше, че плува във въздуха. Миг по-късно Саймън видя, че е вдигната над водата на колове. През двете прозорчета се процеждаше мъждива светлина.