Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Надзирателят искаше да те изхвърли през борда, щото много пищеше — каза гласът. — Но господарят не позволи. Воларианският ми е слаб, но май каза нещо в смисъл, че си ставала за размножаване.
Лирна не долови злоба в гласа, а само безразлично излагане на фактите. Изкриви лице в гримаса, когато болката се върна, затвори очи, но това не спря сълзите, агонията се разля по скалпа и лицето ѝ на вълни. „Кожата ѝ, косата ѝ, горящи…“
Предаде се на хлиповете, които я разтърсиха, срина се на влажните дъски, трепереше от скръб, слюнка потече около запушалката в устата ѝ. Сигурно минаха часове, а може да бяха и дни, преди изтощението да я отнесе. Благодарна бе, че никакви сънища не дебнеха в бездната, която я погълна.
Събуди се изведнъж, защото нещо дърпаше запушалката в устата ѝ и извиваше болезнено врата ѝ, някой я издърпа на колене, тя отвори очи и видя над себе си много едър мъж с черни кожени дрехи. Той се наведе над нея, огледа я преценяващо, изсумтя доволно, след това се пресегна зад нея, развърза каишките и извади запушалката. Лирна се закашля, давеше се в опит да си поеме въздух, който пресекна окончателно, когато едрият мъж стисна в лапа лицето ѝ и ѝ повдигна главата, за да го погледне.
— Без… писъци — каза той на родния ѝ език със силен акцент, почти неразбираем. — Ти. Няма пищиш. Или. — Вдигна другата си ръка, в която държеше нещо дълго и навито, с метална дръжка. — Разбира?
Лирна успя да помръдне глава в нещо като кимване. Едрият изсумтя отново и я пусна, после тръгна нанякъде, ботушите му нагазиха в трюмната вода. Спря, побутна с дръжката на бича една сгърчена фигура, изпсува уморено, наведе се да отключи оковите с ключ, който висеше на врата му, после излая нещо през рамо. Двама мъже, едри, но не колкото него, се появиха от сенките, вдигнаха тялото и го понесоха към стълбата над Лирна, единственото нещо в трюма, което бе изцяло окъпано в светлината, лееща се отгоре. Лирна зърна за миг лице между стъпенките, докато мъжете влачеха тялото нагоре — женско лице, чертите му отпуснати и бледи в смъртта, но въпреки това Лирна остана с впечатлението, че приживе жената е била хубава.
Надзирателят — така бе нарекла за себе си едрия мъж — откри още два трупа сред множеството скупчени пленници, и те също бяха извлечени горе, вероятно за да ги изхвърлят в морето. Не можеше да прецени колко души са оковани в трюма, защото мракът ѝ пречеше, но онези, които успя да преброи, надхвърляха двайсет. „Двайсет души на десет квадратни метра. Воларианските робски кораби са дълги средно осемдесет метра. Значи в този трюм вероятно има сто и петдесет души.“
Някъде в мрака ключът издрънча отново, последван от уплашен стон. Надзирателят се появи в полезрението на Лирна, като дърпаше след себе си някакво момиче, стройно, младо, с тъмна коса като воал пред лицето, разплакано, и го поведе нагоре.
— Тази я извеждат за трети път — каза сянката с бръснатата глава. — Не е добре да си хубав на този кораб. За наш късмет.
Лирна се опита да зададе въпрос, но думите залепнаха в пресъхналото ѝ гърло. Изкашля се и опита отново.
— Колко? — изграчи тя. — От Варинсхолд.
— Четири дни по мои сметки — отвърна гласът. — Значи сме на около двеста мили в морето.
— Имаш ли име?
— Имах, някога. Имената нямат значение тук, милейди. Благородна дама си, нали? Такава рокля и глас не идват от улицата.
Улицата. Тичала бе по улиците с писъци, болката ѝ отнемаше разума и тя тичаше да се отдалечи от двореца, където имаше само огън и смърт, тичаше и тичаше…
— Баща ми беше т-търговец — каза тя, всяка дума излизаше с мъка от устата ѝ. — Съпругът ми също. Но се надяваха някой ден да се издигнат по милостта на краля.
— Съмнявам се някой някога да се издигне. Кралството падна.
— Цялото? Само за четири дни?
— Кралството са кралят и ордените. А тях вече ги няма. Докато ме водеха към пристанището, видях Дома на Петия орден да гори. Всичко изчезна.
„Всичко е изчезнало. Малциус, децата… Давока.“
Шум от стъпки по стълбата привлече погледа ѝ нагоре. Един от не толкова едрите помощници на надзирателя водеше строен млад мъж по стълбите към трюма. Окова го на няколко крачки от Лирна.
— Още едно популярно красиво лице — измърмори бръснатият.
— Необходимостта ражда търпение, братко — отвърна младежът с лековат тон, който подразни слуха на Лирна. Но иначе наистина беше хубав, с деликатни черти, които ѝ напомниха за Алуциус преди войната и пиенето.