Ключът на Лъжеца

Усмивката на Едрис се разшири, зъбите му лъснаха.

— Дай го на момчето. Щом минем благополучно през онова, което вдига такава патърдия на долния етаж, ще го взема от него и ще го пусна.

При някои хора желанието за мъст може да е копнеж, който ще ги води от една опасност към друга — може да ги погълне, ярка светлина, която затъмнява всички други и ги прави слепи за опасностите, глухи за предупрежденията. Някои наричат тези хора смели. Аз ги наричам глупци. Смятах себе си за принц на глупците, задето изобщо бях позволил гневът ми да ме доведе в Кулата, противно на всякакъв разум. Сега, дори с мъртвия Тутугу зад мен и неговия убиец пред мен, целият ми гняв изчезна като духнат пламък. Острието, опряно в гърлото на Хенан, улови светлината и вниманието ми. Сенки очертаваха сухожилията, изпънати под кожата, вените, издутината на шията му. Знаех какви ужасни поражения ще нанесе едно бързо прокарване на стоманата. Едрис беше срязал гърлото на мама с пестеливостта на касапин, колещ прасета. Със същото безразличие. Със същото острие.

— Е, принц Джалан? — Едрис притисна меча по-силно, сложил длан зад тила на момчето, за да улесни натиска.

Единственото, което исках, беше да съм навън, на мили оттук, на гърба на добър кон и да препускам към дома.

— На̀. — Тръгнах към тях, протегнал ключа. — Вземи го.

Хенан ме изгледа свирепо, със същия безумен поглед, какъвто имаше навика да ми хвърля Снори в най-тежките възможни моменти.

— Вземи го! — изръмжах заповедно и пристъпих през вратата навън. Едрис изви още по-здраво ръката си, стиснала косата на момчето, но въпреки всичко не мислех, че Хенан ще вземе ключа. А после той го взе.

Щом грабна ключа от мен, аз се отпуснах и ме заля облекчение. Видях как момчето придобива странен вид, очите му се разширяват, докато нещото вливаше отровата си в него, отваряше врати в съзнанието му, изпълваше го с каквито там видения и лъжи бе запазило за Хенан Вейл.

— Не! — И с един рязък замах Хенан хвърли ключа покрай мен, в килията на Тутугу.

Открих, че скачам към Едрис, насочил върха на оръжието си към мястото на посърналата му усмивка. Той се оказа бърз — адски бърз: успя да вдигне меча си и да парира удара. Може да съм одраскал мекото на ухото му, докато острието ми се плъзгаше покрай него. Хенан се завъртя, оставяйки доста коса в ръката на Едрис, но все пак се изскубна, главата му се тресна в стената и той залитна и се свлече в тъмния коридор.

Отстъпих в рамката на вратата. От всички страни се носеха звуци на движение в килиите, чиито обитатели бяха сепнати от трясъка на стомана, чуваха се приглушени викове.

Едрис нападна.

Да се фехтуваш на плаца е едно, но когато някой зъл копелдак се мъчи да отсече парчета от теб, голяма част от обучението ти губи значение. Умът ти, или поне моят ум, не помни почти нищо, докато е пропит с неподправения ужас от това, че някой дава най-доброто от себе си, за да те убие. Единствената памет се крие в мускулите ти, които, ако са били тренирани година след година, със или без особен ентусиазъм от твоя страна, се възползват максимално от наученото, за да те опазят жив.