Диамантен меч, дървен меч [bg]

Седна, притвори очи и се съсредоточи.

Камъкът се взриви, изчезна без следа в ярко припламване, а зад гърба на младежа заискри магически портал.

Фесис въздъхна и се изправи. Жал му беше за кристала, оставаха му само още четири такива, но затова пък даже Клара не би могла да проследи пътя му. Което означаваше, че няма да се втурне подире му.

„Всъщност, май не е кой знае колко трудно да се досети накъде съм се отправил. В Мелиин обаче ще й се наложи да ме издирва по нормалния, немагически начин.”

Той прилежно затвори и запечата всички скривалища. След това, без да се озърне назад, прекрачи прага на Портала.

Обхванатият в пламъци и окървавен Мелиин го чакаше.

„Защото е настъпил Денят и никой не ще препречи пътя на Честта...”

Императорът броеше минутите до ответния удар на Дъгата. Ала маговете се бавеха, въпреки че вече бяха дали жертви. Бездействието на врага плашеше много повече, отколкото и най-страховитата атака.

Три кохорти за цял един огромен град, построен върху нечовешки катакомби. Три кохорти за град, в който постоянно живееха няколкостотин вълшебника от първите три магьоснически ранга. В бройката не влизаха послушници, ученици и слуги.

„Някъде в Черния град вече трябва да са се надигнали отрядите на Баща Хеон, ако, разбира се, Седмоцветието вече не е смазало метежното Братство, осуетявайки настъплението му в зародиш...”

Кохортите мълчаливо минаваха покрай плътно затворени врати и слепи прозорци. Тук, в Белите квартали, гражданите имаха какво да губят. Отначало възникна идея да се пратят глашатаи, които да огласят волята на повелителя, но Императорът махна с ръка, въпреки че и на него му бе хрумнало същото. Нямаше време. Освен това тук народът бе наплашен, понеже по-отблизо познаваше възможностите на Дъгата.

Кохортата на Аврамий изпревари основните сили и вече трябваше да е около портата към Черните квартали. Двете други кохорти прегазиха като диво прасе вилите на ордените. Бодливата желязна река наводни разорените сгради и преля навън.

А после...

Изтрещя гръмотевица. Нощното небе се озари от ярко зарево. Долетя сух вятър с дъх на изгоряло. Там, където се намираше Кожарската порта (през която Аврамий извеждаше центуриите си от Белия град), нагоре към облаците се издигаше усукан стълб риж пламък, смесен с катранени къдели дим.

Ето го отговорът, помисли си Императорът втрещен. Това е отговорът.

Черният камък на пръстена се затопли - амулетът усещаше наблизо чуждата магия на контраудара.

„Не мисли за Аврамий - нареди си сурово младият владетел. - Имаш още две кохорти под ръка. Напред!”

- Напред! - извика той на глас.

Волните вече бяха образували непробиваем строй около господаря си.

Наближаваха малкия квартал, построен от Синия Солей. Изящната каменна ограда приличаше на застинала разпенена вълна. Зад оградата се виждаха грижливо стопанисван парк и керемидените покриви на къщи. Зад тях се издигаше високата кула на ордена - щабквартирата на Сините в Мелиин.