Диамантен меч, дървен меч [bg]

- Не надзъртам, Кер. От ушите ти тече. Питай трола Дрол, ако не

вярваш. Като идвах насам, гледам го, подрежда дървата под навеса. И ми вика: „Госпожо, младият господар само битки сънува, някакво величество

вика насън, търси Хион ли, Пеон ли някакъв, бълнува и крещи: В атакаааа! Вижте го, успокойте го някак..." Ей това ми разправя стария Дрол! А щом и той...

- Добре, да допуснем, че е така - поотстъпи одеялото. -Обаче аз съм пълнолетен мъж и сам мога да вземам решения...

- Тук не позна, скъпи! След като си вкъщи - благоволи да бъдеш послушен! Или ще те приспя за стотина години. Какви са тези работи със

Сивите? Приляга ли ти да си с тях, а? Помисли, де! Какво общо имаш с банда наемни убийци? Само не ми говори за чест. Честта ни е тук - в Долината. Така е отредил самият Фатум... Нека мелиинската попара други я сърбат. И без това напоследък загубихме доста младежи магове - Клара се намръщи. - Не искам и теб да загубя! Ти трябва да се върнеш в Академията, Керли! Ако искаш, ще поработим отначало двамата...

- Клара! - Фесис не изтрая и отметна одеялото.

- Аха, добре е зараснало - невъзмутимо каза тя, оглеждайки рамото му.

- Да благодариш на Динтра, постара се човекът. Трябва ти още седмица. Сърби ли?

- Ъхъ.

- Ще търпиш. Накрая новите мускули ще са по-добри и от предишните. Динтра е наистина голяма работа... Е, обещаваш ли?

- Моля?

- Не се прави на идиот. Искам от теб да обещаеш, да дадеш думата си на маг от Долината, че няма да напускаш Аля докато не се възстановиш напълно. Още една седмица. Е? Имай предвид, че ако ме метнеш и офейкаш още сега... Не се шегувах с онова за Спящия красавец. По-добре не се връщай.

Клара рязко се изправи и напусна стаята, без да се сбогува. Очевидно смяташе, че е изтръгнала обещанието от своя любимец, комуто не признаваше привързаността си открито.

„Ох, да не беше толкова досадна с тези си племеннички..."

Фесис тъпо се втренчи в тавана. Клара наистина бе сметнала, че го е вързала с обещание. И нямаше значение, той не го е произнесъл. Тя наистина не се шегуваше - бе един от петимата най-могъщи магове на Долината. Отстъпваше само на Архимаг Игнациус. И към заплахите й следваше да се отнесе възможно най-сериозно...

Младежът седна на леглото, а после скочи и почна да обикаля стаята.

Не го свърташе на място.

„Да, предупреждението на Клара е сериозно... ала нима онова, което става в Мелиин не е? Проклятие! Черният и Белият град се обливат в кръв, бушуват пожари, гинат хора... гинат всички, останали верни на Императора. Навярно падат един по един - закриват с телата си своя бунтовен повелител, сгъстяват строя, запълват празнините на падналите другари. Но всичко е нахалост. Дъгата само загрява. Мълниите поразяват легионерите, под нозете на войниците зейват пропасти, вълни от пламък атакуват... Как ще устоят простосмъртните срещу вълшебниците от ордените? А пък аз, почти истински маг, макар и без диплома, си клатя краката, вечерям с къдрокоси тъпачки и се преструвам пред леля, че съм тежко болен, за да й доставя удоволствие... Срам и позор!"