Драконите на изчезналата луна [bg]

— Да, зная — рече Джерард, — но не можем просто да изтърсим, че сме паднали от небето. — Той хвърли разтревожен поглед нагоре.

— Защо не? — попита разочаровано Тас. — Историята си я бива.

— Понеже никой няма да ни повярва — отсъди Джерард. — Дори не съм сигурен, че сам си вярвам. — Известно време обмисля идеята. — Ще кажем, че сме яздили от Санкшън дотук, но конят ми е окуцял и се е наложило да дойдем пеша. Ясно?

— Не е и наполовина толкова вълнуващо, колкото падането от небето — възрази кендерът. — Но щом казваш — прибави забързано, забелязал, че веждите на Джерард се събират в една точка. — Как е името на коня? — попита, когато тръгнаха през полето, а стърнището започна да пука изпод краката им.

— Какъв кон? — измърмори потъналият в мислите си Джерард. В ума си продължаваше да се върти, въпреки че, слава на боговете, се намираше на твърда земя.

— Твоят кон — рече Тас. — Онзи, който бил окуцял.

— Не притежавам окуцял кон… А, този кон. Няма име.

— Трябва да се казва някак — каза строго кендерът. — Всички коне си имат имена. Аз ще го кръстя, може ли?

— Да — отговори прибързано рицарят, мислейки единствено как да накара Тасълхоф да замълчи, за да се опита да разреши загадката, породена от странния магьосник и изключително щастливото, почти невероятно навременно откритие на кендера на точно определеното място в точно определеното време.

След като походиха близо миля, успяха да се доберат и до самото имение. Рицарите го бяха превърнали във въоръжен лагер. Слънчевите лъчи блестяха по металните върхове на побитите колове. Небето бе почерняло от пушека на огньовете, запалени от готвачи и ковачи. Зелената трева бе изпотъпкана от стотици крака и осеяна с разноцветни шатри. На лекия есенен ветрец се вееха флагове, представящи владения от Палантас до Ествилде. Във въздуха се разнасяха звуците от удар на метал върху метал. Рицарите се готвеха за война.

След падането на Солантас навсякъде бе разпратена вестта, че родината трябва да бъде защитена. Отзовалите се бяха започнали да пристигат. Рицари, придружени от свитите си, идваха чак от Южен Ергот. Разорените сред членовете на Ордена също идваха, макар и на крак, понесли със себе си единствено своите чест и желание да служат на родната страна. Богатите пък водеха собствени войници и сандъци, пълни със стомана, за да си наемат още.

— Ще се срещнем с лорд Тасгол, Рицар на Розата и водач на Съвета на рицарите — произнесе Джерард. — Дръж се колкото можеш по-прилично, Кракундел. Лорд Тасгол не гледа с добро око на нелепостите.

— Да, малко хора гледат с добро око на тях — рече тъжно Тас. — А наистина смятам, че светът щеше да бъде по-добро място, ако бяха повече. Ха! Измислих име за коня ти.

— Така ли? — попита отсъстващо Джерард, без да му обръща каквото и да било внимание.