Драконите на изчезналата луна [bg]

— Да — каза Тас и се изправи.

— Не — прекъсна го младият войн. — Тоест той винаги има какво да каже, но не и нещо, което би ни се искало да чуем.

Нямаме никаква гаранция, че елфите дори ще успеят да се доберат до Санкшън — продължи лорд Тасгол. — Нито пък знаем кога ще бъдат там. Междувременно докладите, които получаваме от този град, твърдят, че е настанало пълно объркване. Шпионите ни потвърдиха, че Мина е изчезнала, а Мрачните рицари са се вкопчили в борба за властта. Ако съдим по събитията в миналото, някой ще надделее и ще поеме водачеството, а може и дори вече да го е сторил. Няма да останат без предводител задълго.

— Най-малкото — намеси се лорд Улрих — няма нужда вече да се тревожим за Малис. Тази Мина постигна онова, което никой от нас не смееше да стори. Сражавала се е с драконесата и я е убила. — Той надигна сребърната си чаша. — Пия за нея. За Мина! За храбростта.

Той изпи съдържанието на един дъх. Никой друг не вдигна чашата си. Присъстващите се споглеждаха неловко. Господарят на Розата се вторачи строго в лорд Улрих, който — ако се съдеше по зачервеното му изражение и неспособността да учленява по-голямата част от думите — вече бе погълнал порядъчно количество вино.

— Помогнали са й, милорд — произнесе мрачно Джерард.

— Защо просто не наречеше богинята с истинското й име — обади се със злокобен тон лорд Зигфрид. — Такхизис.

Лорд Тасгол изглеждаше разтревожен.

— Не се съмнявам в правдивостта в думите на сър Джерард. Просто не мога да повярвам…

— Повярвайте, милорд — каза Одила, влизайки в залата.

Беше отслабнала и пребледняла. Бялата й мантия бе окаляна и окървавена. По вида й личеше, че е пътувала дълго и е спала съвсем малко.

Погледът на Джерард се насочи към гръдта й, където бе висял медальонът на новооткритата вяра. Украшението го нямаше.

Младият войн й се усмихна с облекчение. Тя му отвърна. Рицарят с благодарност си даде сметка, че усмивката на лицето й принадлежеше на истинската Одила. Може би леко разтреперана и не така самоуверена и наперена, каквато я помнеше от първия път, когато я бе видял, но все пак нейната собствена усмивка.

— Господа — каза тя. — Водя някой, който ще потвърди информацията на сър Джерард. Името му е Огледало и с негова помощ успях да се измъкна от Санкшън.

Рицарите се втренчиха с огромна почуда в мъжа, когото Одила накара да пристъпи напред. Очите му бяха увити в превръзки, които само отчасти прикриваха ужасната рана, причинила слепотата му. Непознатият намираше пътя си с помощта на жезъл. Въпреки недъга си обаче мъжът се държеше с особено достойнство. Джерард имаше чувството, че го е виждал някъде и преди.

Господарят на Розата отправи вдървен поклон към слепеца, който, разбира се, не можеше да го види. Одила прошепна нещо на Огледало, а в отговор той просто кимна. Сега лорд Тасгол насочи вниманието си изцяло към жената войн. Огледа я строго и безстрастно.