Смъртта на царете [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-611-4
- Переводчик: Славянка Мундрова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Смъртта на царете [bg]». Краткое содержание книги:
„Големите събития и бруталността на епохата са пресъздадени блестящо и правдоподобно. Описанието на насилието е мощно… битка в цирка, въстаналите роби, боевете в Гърция, уличните схватки — наистина страхотно четиво!“ Гардиън
„Ако Ви е допаднал „Гладиаторът“, ще харесате „Цезар“.Таймс
Хората на Помпей едва не се задавяха от миризмата на гнило, лъхаща от мъжа, когото държаха. Плътта, която усещаха под наметалото, като че ли се плъзгаше по костите и когато поотпуснаха хватката, закачуленият мъж изохка от болка, сякаш нещо се беше откъснало. Помпей се изправи пред тях с блеснали от злорадство очи. До него стояха две млади момичета, които беше намерил в къщата, дълбоко скрита в лабиринта на уличките. Бяха уплашени до смърт, но нямаше къде да избягат и мълчаха.
Помпей изтри потта от бузата си.
— Свалете му качулката. Искам да видя човека, който е убил дъщеря ми.
Двамата войници дръпнаха грубия плат и извърнаха отвратено очи. Убиецът го изгледа яростно; лицето му представляваше маса от пришки и циреи. Нямаше и петънце здрава плът, нашарената с белези кървяща кожа се пукаше, докато говореше.
— Не съм този, когото търсите!
— Ти си един от тях — озъби се Помпей. — Имаш едно име за мене, знам. Но този живот тук е мой и ще го взема заради това, което си направил.
Сълзящите очи на мъжа се отместиха към двете момичета, които се свиха от страх. Ако Помпей вече не беше отгатнал, в този момент щеше да разбере, че това са дъщерите му. Сенаторът познаваше много добре този страх. Убиецът заговори бързо, сякаш за да се опита да ги заблуди.
— Как ме намери?
Помпей извади от колана си нож и острието блесна в полумрака на стаята.
— Загубих доста време и злато, и живота на четирима добри мъже, за да те проследя, но мръсниците, които използваш, в края на краищата те издадоха. Казаха ми, че си построил красиво имение на север, далече от тази дупка. Построено от моята кръв. Да не би да си мислил, че съм забравил за убиеца на дъщеря си?
Мъжът се закашля; дъхът му беше зловонен въпреки сладникавия парфюм, който използваше, за да задуши миризмата на гнило.
— Не от моя нож…
— Но по твоя заповед. Кой ти каза името? Чие злато взе? Аз знам, но го кажи пред свидетели, за да мога да потърся правосъдие.
За един дълъг миг погледите им се кръстосаха, после очите на убиеца се спуснаха към острието, което Помпей държеше сякаш небрежно. Дъщерите му ги гледаха ококорени. Те не разбираха опасността и на убиеца му се прииска да изкрещи, че са невинни. Гледаха го толкова доверчиво… Не се ужасяваха от раните му. Ако не бяха нежните грижи, които полагаха за него, той би отнел живота си дълго преди да беше настъпил сегашният миг. Дъщерите му не бяха болни, кожата им беше съвършена под пластовете мръсотия, с която се прикриваха от хищниците по мръсните улици. Кой щеше да се грижи за тях, когато той умреше? Убиецът знаеше достатъчно за Помпей, за да разбере, че животът му е свършил. Помпей не изпитваше никаква милост след смъртта на дъщеря си… ако изобщо някога беше изпитвал.
— Пусни дъщерите ми и ще ти кажа — изскимтя убиецът.
Помпей изсумтя, после посегна към по-малката и я хвана за косата. С другата ръка прекара камата през гърлото й и я пусна, когато тя омекна в хватката му.
Убиецът изпищя заедно със сестра й, която се мъчеше да се изскубне от държащите я мъже, после заплака.
— Е? — каза Помпей.
Избърса камата с два пръста; кръвта падаше на тежки беззвучни капки по пръстения под. Зачака търпеливо, докато главата на убиеца не престана да се тресе от хлипове.
— Другата ще живее. Може би. За последен път те питам. Чие злато взе?
— Катон… Беше Катон, чрез Антонид. Само това знам, кълна се.
Помпей се обърна към войниците.
— Чухте ли?
Те кимнаха. Бяха навъсени като командира си.
— Е, значи тук свършихме.
Обърна се да си тръгне. Само едно малко петно кръв на ръката му подсказваше, че е бил тук.
— Убийте и двамата. Първо момичето — добави той и излезе на мръсната уличка.
— Буден ли е? — попита Юлий.
В стаята миришеше на болест. Тубрук лежеше прострян на леглото, по чаршафа имаше тъмни петна кръв. Преди да влезе, Юлий беше изчакал дъщеря си да престане да плаче и полека беше свалил пръстите й от врата си. Тя се беше разплакала отново, но той не искаше да я въвежда в друго обиталище на смъртта, затова Клавдия повика една млада робиня да се погрижи за нея. От начина, по който момиченцето се прилепи към девойката, ставаше ясно, че тя го е успокоявала неведнъж през последните ужасни дни.
— Може да се събуди, ако му говориш, но отдавна не се е събуждал — тихо каза Клавдия.
Лицето й казваше на Юлий повече, отколкото би искал да узнае. Тубрук лежеше в странна поза, пресни шевове минаваха през гърдите му и се губеха под завивките. Макар да изглеждаше, че спи, той потръпна и Юлий придърпа завивката нагоре. По устата на стария гладиатор имаше несъсирена кръв. Клавдия вдигна от пода купа с почервеняла вода и я попи. Юлий гледаше отчаяно.