Смъртта на царете [bg]

По кейовете нямаше никакви кораби — те бяха далеч навътре в морето и хората по палубите наблюдаваха как ордата роби ограбва града им под издигащите се пламъци и стълбове дим. Корабите бяха претъпкани с безмълвни хора, които не можеха да направят нищо, само гледаха. Спартак се приближи към ръба на пристана и се взря в тях.

— Виж колко са много, Крикс. Имаме достатъчно злато, за да откупим превоза на всички ни.

— Няма да си мръднат и пръста, за да ни спасят — отвърна Крикс. — Трябва да се обърнем към пиратите. Боговете знаят, че те имат достатъчно кораби, а освен това, струва ми се, ще им достави удоволствие да плюят в лицето на Рим.

— Но как да се свържем с тях? Да пратим конници? Не може да няма начин да стигнем до пиратите.

Спартак пак погледна към далечните кораби. Плановете им щяха да се осъществят, ако успееха да се свържат с враговете на Рим.

Антонид застана до него и присви очи.

— Храбрите римски граждани се крият от нас като деца.

Спартак сви рамене — огорчението и озлоблението на Антонид му бяха омръзнали.

— Шестдесетина кораба като тези ще ни дадат възможност да напуснем римските земи. Флота, купена със собственото им злато — това ще е справедливо.

Антонид погледна с интерес двамата гладиатори. Доскоро се изкушаваше да се измъкне от района на пристанището, да вземе бронята си и да се присъедини към тълпите, които сигурно щяха да се съберат след заминаването на робите. После обаче видя златото, което бяха взели от съкровищницата. Достатъчно, за да си купи имение в Испания или голямо стопанство в Африка. Имаше много места, където човек да се скрие, места, които обаче не биха подслонили цяла армия. Антонид знаеше, че ако остане с тях, вярата им в него би могла да му даде необходимия му шанс. Щеше ли да му прости Помпей, ако му донесеше главата на Спартак? Не. Вече се беше изправял пред римски съд и преживяното му стигаше. По-добре беше да избяга на някое тихо местенце и да започне живота си отново.