Смъртта на царете [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-611-4
- Переводчик: Славянка Мундрова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Смъртта на царете [bg]». Краткое содержание книги:
„Големите събития и бруталността на епохата са пресъздадени блестящо и правдоподобно. Описанието на насилието е мощно… битка в цирка, въстаналите роби, боевете в Гърция, уличните схватки — наистина страхотно четиво!“ Гардиън
„Ако Ви е допаднал „Гладиаторът“, ще харесате „Цезар“.Таймс
По кейовете нямаше никакви кораби — те бяха далеч навътре в морето и хората по палубите наблюдаваха как ордата роби ограбва града им под издигащите се пламъци и стълбове дим. Корабите бяха претъпкани с безмълвни хора, които не можеха да направят нищо, само гледаха. Спартак се приближи към ръба на пристана и се взря в тях.
— Виж колко са много, Крикс. Имаме достатъчно злато, за да откупим превоза на всички ни.
— Няма да си мръднат и пръста, за да ни спасят — отвърна Крикс. — Трябва да се обърнем към пиратите. Боговете знаят, че те имат достатъчно кораби, а освен това, струва ми се, ще им достави удоволствие да плюят в лицето на Рим.
— Но как да се свържем с тях? Да пратим конници? Не може да няма начин да стигнем до пиратите.
Спартак пак погледна към далечните кораби. Плановете им щяха да се осъществят, ако успееха да се свържат с враговете на Рим.
Антонид застана до него и присви очи.
— Храбрите римски граждани се крият от нас като деца.
Спартак сви рамене — огорчението и озлоблението на Антонид му бяха омръзнали.
— Шестдесетина кораба като тези ще ни дадат възможност да напуснем римските земи. Флота, купена със собственото им злато — това ще е справедливо.
Антонид погледна с интерес двамата гладиатори. Доскоро се изкушаваше да се измъкне от района на пристанището, да вземе бронята си и да се присъедини към тълпите, които сигурно щяха да се съберат след заминаването на робите. После обаче видя златото, което бяха взели от съкровищницата. Достатъчно, за да си купи имение в Испания или голямо стопанство в Африка. Имаше много места, където човек да се скрие, места, които обаче не биха подслонили цяла армия. Антонид знаеше, че ако остане с тях, вярата им в него би могла да му даде необходимия му шанс. Щеше ли да му прости Помпей, ако му донесеше главата на Спартак? Не. Вече се беше изправял пред римски съд и преживяното му стигаше. По-добре беше да избяга на някое тихо местенце и да започне живота си отново.
Спартак обърна гръб на морето и каза:
— Ще пратим хора до всяко пристанище. Ще носят пари, за да покажат, че не говорят празни приказки. Това е твоя задача, Крикс. Ех, ако знаех как да се свържем с пиратите. Кажи им какъв е планът. Това ще повдигне духа им, когато тръгнем на юг.
— Значи се насочваме на юг, към Рим? — запита остро Антонид.
Ужасен гняв сгърчи за миг чертите на гладиатора и Антонид се дръпна.
— Изобщо не трябваше да слизаме от планините — отвърна Спартак. — Но сега трябва да спечелим преднина. Ще изпреварим легионите. И помнете, ние опустошаваме полята им и с всеки ден унищожаваме тяхното богатство. То ни прави силни. Нека видим каква държава ще имат в момента, когато се изправим пред любимия им град.
И се взря на запад, в слънцето, и очите му блеснаха в златисто. Представяше си как легионите преследват армията му. На лицето му се изписа огорчение и Антонид отмести поглед.
Глава 40
Александрия стоеше на стената. Дъждът тупкаше по камъните. Факли светеха из целия Рим, пращяха и съскаха, и озаряваха с мътна светлина лицата на защитниците. Щом бяха чули предупредителните сигнали на роговете, всички граждани се бяха стекли на стените, грабнали кой каквото му падне, за да защитят града от мълчаливата армия, която се точеше през калта на Марсово поле.
Табик държеше здраво железния си чук, лицето му беше изопнато и бледо. Беше безпощаден, както и останалите, съзнаваше много добре Александрия. Ако робите ги нападнеха, гражданите трябваше да се бият също толкова свирепо, както и самите легиони. Тя се обърна наляво и надясно по линията защитници — огледа светлините, огледа лицата, взиращи се в тъмното — и се учуди на царящото спокойствие. Семейства стояха заедно, безмълвни, дори децата не вдигаха шум пред лицето на армията, която минаваше покрай тях. Светлината беше оскъдна, но достатъчна, за да виждат белите лица на робите, когато поглеждаха нагоре към стените на града, осъдил армията им на смърт. Колоната като че ли нямаше край.
Пратеници, дошли от легионите, бяха съобщили, че робите наближават града, и сенаторите бяха наредили на гражданите да стоят на стените, докато опасността не отмине; дадоха пример, като заеха места на големите порти, понесли мечовете на бащите и дедите си.
Накрая и последните роби се стопиха в нощта и Александрия вдиша дълбоко. Дъждът беше започнал да отслабва и Рим беше оцелял. Внезапни усмивки и смях около нея й показаха, че всички са го почувствали, и за миг тя разбра, че в мрака са се свързали с неразрушима връзка. Но вътрешно се разкъсваше. Някога беше робиня, също като тези роби, и бленуваше да се издигне, за да разруши скъпоценните къщи на господарите.