Смъртта на царете [bg]
- Автор: Иггульден Конн
- Серия: Цезар #2
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-611-4
- Переводчик: Славянка Мундрова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Смъртта на царете [bg]». Краткое содержание книги:
„Големите събития и бруталността на епохата са пресъздадени блестящо и правдоподобно. Описанието на насилието е мощно… битка в цирка, въстаналите роби, боевете в Гърция, уличните схватки — наистина страхотно четиво!“ Гардиън
„Ако Ви е допаднал „Гладиаторът“, ще харесате „Цезар“.Таймс
— Ще остана — каза тя и се запита дали Юлий я е чул.
Глава 42
Катон стоеше на форума под тъмното небе. Тогата му бе смъкната и отпуснатата му бяла плът блестеше под стичащите се струйки вода. Гърбът му беше белязан с ивици от ударите на камшика, а в болката, която изпитваше, отекваха гневът и отвращението му от дребните душици, които го бяха победили. Никой от тях не би се погнусил да направи това, което беше направил той, стига да имаха възможност. Но сега те го гледаха яростно и го сочеха с пръст, сякаш изобщо не бяха същите като него. Бившият сенатор направи презрителна физиономия и изправи още повече глава, когато палачът се приближи с дългия меч, блеснал в ръцете му.
Помпей гледаше, без да показва вътрешното си задоволство. Беше отложил завръщането си при Крас, за да се погрижи да приключи с тази задача. Би предпочел да види тези дебели ръце приковани към дървения кръст и изложени на форума за бавна смърт — такъв край щеше да е по-подходящ за Катон. Но поне беше получил удовлетворение, когато семейството на осъдения беше продадено в робство въпреки отчаяните му викове. Къщата му беше предадена на сената и парите, получени от продажбата й, щяха да финансират легионите, които Помпей щеше да хвърли срещу робите.
Юлий гледаше вцепенено: Помпей го беше поканил да участва в триумфалното му шествие, за да гледа екзекуцията, но той не виждаше нищо. Не изпитваше никаква радост, че ще види как убиват Катон. Не повече, отколкото ако би видял смъртта на някое куче или настъпена хлебарка. Дебелият сенатор нямаше представа каква мъка беше причинил — и нищо от неговите страдания не би могло да върне Корнелия. Да свършват бързо, прошепна той на себе си. По-бързо.
Катон плю на камъните на форума и огледа тълпата от сенатори и граждани, които се бяха стекли да гледат екзекуцията. Сега поне тълпата не изглеждаше заплашително настроена. Той така и не си беше спечелил популярност сред хората от града; като че ли пък някой се тревожеше какво правят или мислят те. Плю отново и сви гневно уста при вида на чакащата тълпа. Животни, които изобщо си нямат представа как един велик мъж може да държи закона в шепата си. Марий го знаеше, Сула също. Никой от тези тук не можеше да разбере, че закон няма — има само това, което можеш да хванеш.
Отекнаха стъпки и Катон обърна глава и видя Помпей да се насочва към него. Намръщи се. Този човек дори нямаше благовъзпитаността да го остави да умре без още подигравки. Не беше създаден за величие. Сула би позволил на врага си достойнството на самотната смърт, независимо какво беше станало помежду им. Той беше мъж, който разбираше какво означава власт.
Помпей се приближи и се наведе към ухото му.
— Семейството ти няма да живее дълго в робство. Купих ги всичките — прошепна съскащият му глас.
Катон го изгледа студено и попита също така тихо:
— И Герминий ли?
— Той няма да оцелее в следващата битка.
Катон се усмихна. Запита се дали Помпей си мисли, че Юлий и Брут ще са по-лесни за манипулиране. Вдигна презрително глава. Изглеждаше уместно родът му да свърши с него. Беше чувал за древни царе, които заповядвали семействата им да бъдат хвърлени на погребалните им клади. Помпей постъпваше глупаво, като се опитваше да го нарани.
— И ти ще познаеш подобен ден — каза му той. — Твърде нищожен си, за да държиш този град в юмрука си.
Изсмя се прегракнало, когато лицето на Помпей трепна в гневен спазъм.
— Довърши го — изсъска Помпей на палача, обърна се и сърдито тръгна към чакащите сенатори.
Катон кимна на палача. Изведнъж се почувства уморен, почти вцепенен.
— Не, момче. Някои неща човек трябва да свърши със собствената си ръка — измърмори той и свали тежката гривна от ръката си.
С палец освободи скрития бръснач, обърна се към тълпата и я изгледа презрително. Дръпна бързо, преряза гърлото си и зачака. Кръвта бликна и обля бялата му плът.
Палачът стреснато пристъпи напред, но Катон вдигна ръка и го спря — отказваше меча. Тълпата гледаше в животинска омая как краката му започнаха да треперят… после той се смъкна на колене. Продължи да гледа свирепо още миг, преди да рухне на камъните.
Събралите се граждани си поеха дъх и напрежението от смъртта се разсея. Въпреки престъпленията на Катон, които се обсъждаха шепнешком, смелостта му развали удоволствието, което бяха дошли да намерят тук. Хората започнаха да се пръскат безмълвно, подминаваха падналото тяло с наведени глави и с по някоя кратка молитва.