Нови римски разкази [bg]

- Вървете си, не харесвам нахални мъже.

Но сега, докато се канех да се изтегна на леглото, тя неочаквано излезе на балкона, чак си помислих да не би да ме е шпионирала зад прозореца, и ми извика:

- Тенекеджията, тенекеджията.

Неохотно излязох в двора и застанах под балкона. На един дъх, като заучен урок, изрече:

- Мислих върху портрета... елате утре, в неделя, към два часа, когато има светлина. И носете предмети от вашия занаят: тръби, железа, клещи, пили, чукове... и елате в работен комбинезон... искам да направя портрет, пълен с железни предмети... Разбрахме се: в два.

- Да, госпожо.

Станаха седем. Този път реших да не чакам осмата и щом съдружникът ми се върна, му се оплаках, че не съм добре, а и беше събота, та си тръгнах. Спах два часа, а вечерта, след вечеря, отидох на кино. После спах цяла нощ, на сутринта, все едно бях обмислял, но всъщност само бях спал, без колебание взех седем листчета и написах седемте имена: Берта, Марчела, Паолина, Олга, Лоретина, Пиа и Клара - така се казваше художничката. Сложих ги в шапка, изтеглих едно и прочетох: Пиа. Честна дума, не бях разочарован: Пиа беше непознатата, която поиска да я обичам и по гласа ми се видя най-симпатична от седемте. Облякох се грижливо, с нова дреха, нови обувки и нова вратовръзка, дори си напарфюмирах косата с виолетки. На Пиаца Никозия, на срещата, отдалеч забелязах жена в черно, с гръб към мен, гледаше към фонтана. После се обърна, видях розата в ръката и и познах Матилде.

Бях ходил във Витербо да монтирам инсталации в новата болница и през пролетта стоях там почти два месеца. Матилде беше дъщерята на съдържателя, където бях настанен: едра, силна и строга жена, с хубаво и сериозно лице като разярена орлица. После се върнах в Рим, Матилде ми писа много пъти, но аз нито веднъж не отговорих, преструвайки се на умрял. Нямаше как да избягам, защото ме беше познала и вече идваше към мен. Направо слисан, в първия момент не намерих какво да кажа, освен:

- Пиа ли е?

Тя беше разярена:

- Пиа е сестра ми... накарах я да ти се обади, за да не познаеш гласа ми, и като страхливец, какъвто си, да ми затвориш телефона.

- Е, хайде, че имам работа... сбогом, Матилде.

- Полека, полека. Сега идваш с мен, тук е брат ми, зад ъгъла, в колата, трябва да говори с теб. Ще вървим във Витербо и баща ми иска да ти говори.

- Не мога, утре съм на работа.

- Има влак в шест сутринта. Ще го вземеш и ще пристигнеш навреме за работа.

Накратко, колата напредваше по площада, братът караше; трябваше да се примиря. Какво преживях по пътя и после, във Витербо, не искам да разказвам. Братът и бащата, две мъжища грамадни като нея, ме заплашваха; тя ту крещеше, ту плачеше; а аз мислех за всички други срещи през този ден и място не си намирах, че между седемте избрах точно най-неподходящата. Накрая умората ме надви, а вероятно и отвращението от жените: навярно всичките бяха такива и всяка струваше колкото другите. Казах да на всичко, което искаха; в добавка вечерта имаше и годежна трапеза. На сутринта, подпухнал от сън, си тръгнах с мисълта, че вече съм сгоден и се налага да вървя в правия път. Но щом стигнах в ателието и надникнах в двора, видях на балкона с глициниите художничката: