![Нови римски разкази [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/3/9/1/novi-rimski-razkazi-bg-download.jpg)
Нови римски разкази [bg]
- Автор: Моравиа Альберто
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- Переводчик: Велимира Костова-Върлакова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Нови римски разкази [bg]». Краткое содержание книги:
- На мен ми даваш все роли на селяк. Слава богу после делим по равно, но аз отнасям целия срам.
Аз пък му отвръщах с довод:
- Давам ти ролята на селяк, защото си такъв и не правиш никакво усилие, ти си естествен и никой не те подозира.
Ала Тибурцио не приемаше добре това положение и повтаряше често, че не издържа повече да ми е подчинен; искаше той да държи инициативата. Не се съгласявах, защото, както отбелязах, знаех колко е недодялан и не можех да му се доверя.
- Засега продължаваш да пазиш и не ме ядосвай. Имаш още много хляб да ядеш, преди да помислиш да станеш джебчия. Примири се и се учи.
През една слънчева утрин се качих на Пиаца Унгерия; Тибурцио се беше качил една спирка преди мен. Сред автобусите бях избрал този, който, така да се каже, беше като луксозна кола със специална каросерия, различна от всички други. Целият каймак на високите квартали се возеше в него, все хора, в чийто речник ще чуете: „Възхитително, сладко сладкишче, съкровище, светец, мартини и крик, неудачник“. Такива и още много подобни думички научих точно возейки се в този автобус, където всички се познават. Госпожите и госпожиците слизат с него до Виа Венето да разходят новата си рокля или кожено сако от бяла видра; господата носят пардесю от камилска вълна с кожени гарнитури и качулка. С една дума, висшата класа ползва този привилегирован автобус, в който парфюмите, усмивките, вълната и кожените палта са като сватбени бонбони в бонбониера, обвита в коприна. Качих се, впрочем и според уговорката кимнах на Тибурцио, застанал по средата на автобуса. С тръгването започна разговор между всички тези хора, все познати: едни се поздравяваха отдалеч: „Чао, чао“, друг целуваше ръка на някоя госпожа, кой на висок глас описваше празненство сред приятели от предишната вечер, кой се опитваше да привлече погледа на важна личност и след като успяваше, сваляше шапка. Кондукторът, бедният, постоянно повтаряше, свел глава като на сън:
- Господа, напред, господа, напред - и същевременно разгръщаше с ръка прегънатите билети, които госпожите вадеха от портмонетата си.
Висока брюнетка в светлобежово кожено палто, с хубаво лице, напудрено в розово, и две ласкави черни очи, държеше в ръце букет от мимози, които ухаеха до полуда и задушаваха с жълтия си прашец хората около нея. С поглед дадох знак на Тибурцио, сериозен и сдържан, подпрял се на облегалката на крачка от мен и се приближих до госпожата.
Под букета тя носеше на рамо голяма светла чанта. Някой я поздрави:
- Чао, Мароция.
Името ми прозвуча убедително, защото само много богата личност може да има толкова странно име. Сега се намирах зад гърба и, а букетът от мимози беше под носа ми. Както обикновено, Тибурцио се направи, че слиза на спирка Паизиело и си проправи път с тласък, който ме запрати върху госпожата. С нежно гласче тя въздъхна: „Бедната аз!“ и се наклони с цял ръст към седалката срещу нея. Беше достатъчно: ръката ми вече се плъзна под букета върху закопчалката на чантата; с ловко движение я отворих, бръкнах вътре, взех портфейла и го пуснах в джоба си. Но каква фаталност: точно в този момент госпожата с мимозите разговаряше с някого и каза:
- Имам адреса върху поканата... момент, ще ти го издиктувам...
Бръкна в чантата да потърси портфейла. Аз вече се придвижвах към изхода, когато ме спря вик:
- Дръжте крадеца... открадна ми портфейла... крадец.
В такива моменти си проличава истинският мъж. Две монахини седяха наблизо с лица, скрити от големите криле колосан бял плат; едната беше поставила на пода торбата си от промазан плат. Направих се, че се навеждам напред да видя каква е тази врява и същевременно пуснах портфейла в торбата на монахинята. Изправих се и си поех въздух, още повече, че нещата вземаха лош обрат; всички се питаха взаимно и викаха, а ограбената госпожа викаше по-силно от всички. Някой, когото не виждах, извика неочаквано откъм изхода с командирски тон:
- В този автобус има крадец. Шофьорът да отклони автобуса към най-близкия комисариат на Виа Олио... веднага.
Бях чел по вестниците, че това понякога се случва, но никога не съм очаквал да се случи на мен. За късмет и Тибурцио и аз бяхме неосъждани, а портфейлът лежеше на сигурно място в торбата на монахинята. В това време автобусът хвърчеше бясно извън маршрута и се тресеше, ахааа да се преобърне. А вътре в автобуса беше ад от протести, коментари и възклицания. Включих се в общия хор и викнах възмутено: