Нови римски разкази [bg]

Нает като извънреден сервитьор за приема в чест на нациналния празник на не знам коя република в Америка, се представих, според уговорката с агенцията за трудово посредничество, в консулството на Париоли към пет часа след обед. То се намира в неголямо сиво здание в дъното на мизерна градинка. Майордомът, мъжага с едра плешива глава и зли очи, подобие на Мусолини, веднага ми развали настроението с възклицанието си:

Ти, с този черен фрак, целия в мазни петна, приличаш на гробар. Ела с мен да ти дам сако на консулството.

Заведе ме в сутерена в стая, пълна с гардероби, и ми връчи бяла ливрея, но тя ми беше широка, висеше ми на раменете, а ръкавите закриваха половината ми длан. Настоя също да се обръсна отново, добавяйки с обичайната си добронамереност, че не съм се бръснал от два дни и приличам на просяк. Вярно е, беден съм, не споря, но сутринта се бях обръснал, брадата ми обаче е силна, до вечерта пораства отново и хвърля черна сянка върху овала на лицето ми.

И ето, с повторно обръсната брада и бялата ливрея на консулството му се представих отново. Той ме огледа от глава до пети, заведе ме в банкетната зала, където беше бюфетът, и ми нареди да застана прав до маса, постлана с бродирана покривка и вече подредена с плата със сладкиши, чаши и кани. Друг сервитьор също стоеше там, до масата, с физиономия, която на пръв поглед не ми вдъхна доверие: пожълтял, недоволен, с жлъчен поглед, дълъг нос и увиснали мустаци, някъде около петдесетте. Плъзнах поглед към пода и видях ходилата му: типични за стар келнер от занаята - с обувки, обезформени от мазолите, с изтрити от постоянното влачене токове и върхове. Помислих си: „Какво ли ще е това третокласно погребение?“ Отгатнал мислите ми, той веднага ме осведоми, че се казва Али и е турчин, макар и роден в Италия, по-точно в Рим, от родители турци. И в това било цялото му нещастие, обясни, защото родителите му имали в Турция къщи и земи, но загубили всичко през войната. Така той, вместо да стане господар, станал келнер, но си оставал с представата, че е роден господар, и ако не била войната, щял да бъде господар.

Стоях и го гледах със зяпнала уста, преди всичко защото за първи път виждах турчин; в Рим не се виждат често турци, макар неизвестно защо хората често възклицават: „Майчице, турците!“ Особено впечатление ми правеше това жълто лице, което съвсем като нас, истинските римляни от Рим, казваше: „скиф, кинти, джабула, готин, гураш ли, бе тарикат“ и така нататък. Честна дума, изпитах съчувствие към него, когато между другото, докато стояхме прави около масата, ми сподели, че е болен и то сериозно. Попитах го за болестта и той отвърна: клептомания. Не го разбрах, защото никога преди не бях чувал думата. Та той ми обясни: макар да е честен човек, е склонен да краде почти без да си дава сметка, против волята си; накратко, краде, както крадат крадливите свраки - грабват с човките си каквото блести и си го отнасят в гнездото. Крадеше, така да се каже, като на сън. Тогава предпазливо го запитах дали краде винаги; той разбра и ме увери: изпадал в криза, но за щастие му се случвало рядко. Тогава доброволно отивал в болницата и там го държали под наблюдение, докато траела кризата. Говореше за всичко това със спокоен тон, примирен, кротък, ала като забеляза колко съм загрижен, отново ме успокои: