Нови римски разкази [bg]

Да спрем дотук.

Как се падна точно на мен да се сдружа с Тибурцио от Толфа?! Това място бие по дивотия всички най-диви части на Лацио, нали там са само гори и пасбища - раят на овчарите. Тибурцио беше набит младеж с широко, изсечено сякаш от камък лице, втренчени очи със стъклен поглед, малък завит като кука нос, леко крива уста и издадени напред масивни челюсти от постоянното ядене на баят хляб и пекорино54 Тибурцио беше наистина див и аз веднага му го казах:

- Ти си невеж, мнителен селяндур. Всички умеят да бият, ама тук става въпрос за фина работа, тук сме в града, не в шубраците на Толфа например. Не бива да дърпаш чантичката на госпожата в автобуса и то така, че заедно с чантата да отскубнеш и ръката и. Отвори я деликатно, бръкни незабелязано с два пръста като пинсета, измъкни портмонето и пак я затвори.

Той ме изгледа с втренчените си очи и си призна:

- Иска ми се по-скоро да я причакам на някое уединено място и да я уплаша.

Аз:

- Така тя ще има достатъчно време да те огледа чудесно и после да те познае сред хиляди. Не щеш да разбереш, че в Рим грозниците не се ползват с успех. Джебчията трябва да бъде призрак, ръка, която се разхожда без тяло и без лице. Виждаш ли какъв си невежа?

Така с караници помежду си и в опити да го подготвя, за да го науча да живее, изкарахме около два месеца в съдружие. В Рим има много автобусни линии, всичките ги познавах, защото навремето ги бях изучавал подробно. Автобусите от Трастевере, от Сан Джовани, от Сан Паоло возят хора от крайните квартали до центъра, тях не ги закачах. По тези линии пътуват бедни хора, женските чантички и мъжките портфейли са пълни с всичко друго, освен с пари.

Дори да попадна на жена, току-що получила пенсията си по пощата, или на работник с цялата заплата, имам достатъчно въображение да си представя какво става в бедния им дом, ако парите са били откраднати. Напротив, предпочитах автобусните линии от Монти Париоли, които се спускат по Виа Венето от Салариа, от Авентино - все квартали с прекрасни вили, мраморни дворци и хотели за чужденци.

Тибурцио и аз се качвахме от две различни спирки, за да не бием на очи - аз заставах до входа, Тибурцио до изхода. Аз съм дребен и бърз, ненапразно ме наричат Белка. Между две спирки напредвах бавно-бавно, претърсвайки пътниците в автобуса, за да направя сигурния удар с най-малък риск. Като го направех, отивах при изхода и предавах покойника на Тибурцио, той пъргаво слизаше, а аз го изчаквах на следващата спирка. Друг път продължавахме заедно и Тибурцио се правеше, че бърза. След като нахално ме питаше „Хей, вие, слизате ли, или не?“, получаваше рязък отговор от мен и си прокарваше път с блъскане, което спираше дъха. Аз се възмущавах на висок глас и заклеймявах лошото възпитание на някои хора, при това съвсем искрено, защото смятах Тибурцио за простак номер едно. Но благодарение на неговата хамалска блъсканица, вече бях бръкнал до дъното на чантата и сграбчил портфейла. Или пък Тибурцио се правеше, че опипва някоя госпожа, както правят мнозина, а тя го сгълчаваше, че понякога и целият автобус вземаше страната и. В това време аз работех... Тибурцио обаче ми се оплакваше: