Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
— И помоли ли се и за него?
— Не на глас, вероятно наум. А за другото стихотворение, което се казва „Часовникът на дойката“, той изобщо не каза нищо, а само плака. Много лесно се разплаква, миличкото, и после дълго не спира...
— Но какво толкова тъжно има в това стихотворение?
— Отгде да знам... Разплака се още като започна да казва началото, мястото, на което преди малко изхлипа в съня си... а после и за коларя, който още в три часа трябва да стане от сламата...
Госпожа Перманедер покъртена се засмя, но после си придаде сериозен вид.
— Но чуй какво ще ти кажа, Ида: не е хубаво, смятам, че не е хубаво, дето всичко му действува така болезнено. Коларят ставал в три часа... ех, мили боже, та затова е колар! Детето... забелязах отдавна... има склонност да гледа на всичко с прекалено проницателни очи и да взема всичко твърде присърце... Това го подравя отвътре, повярвай ми. Трябва да се поговори сериозно с доктор Грабо... Но работата е там — продължи тя, като скръсти ръце на гърдите, наведе глава настрани и забарабани недоволно с върха на обувката си по пода, — че Грабо позастаря. Но независимо от това, колкото и добър да е по сърце, почтен, наистина прекрасен човек... що се касае до лекарските му качества, нямам много голямо доверие в него... да, Ида, нека бог ми прости, ако се лъжа! Така например това безпокойство у Хано, стряскането му нощем, тези пристъпи на страх в съня му... Грабо ги знае и всичко, каквото може да направи, то е... да ни каже какво е, да ни назове някое латинско име: pavor nocturnus... Да, мили боже, това е много поучително... той е мил човек, добър приятел на семейството, всичко, но не е светило. Значителният човек изглежда по-другояче и още на млади години му личи, че в него има нещо. Грабо преживя бурната 48 година, той беше по онова време млад човек. Но мислиш ли, че поне веднъж се развълнува за свободата, за справедливостта, за рухването на привилегиите и произвола? Той е учен, но аз съм убедена, че едновремешните нечувани общогермански закони за университета и печата са го оставили напълно равнодушен. Никога не се е държал малко буйно, никога не е попрекалил в нещо. Лицето му открай време е все тъй продълговато и кротко, той все тъй предписва гълъбово месо и бял хляб, а ако случаят е сериозен, и по лъжица сок от ружа... Лека нощ, Ида! Ах, не, мисля, че има по-други лекари!... Жалко, че не мога да вадя Г ерда... Да, благодаря, в коридора е още светло. Лека нощ!
Когато госпожа Перманедер отвори вратата на трапезарията, за да надникне във всекидневната и да каже лека нощ на брата си, тя видя, че всички стаи бяха осветени и Томас с ръце на гърба ходеше напред-назад.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
Останал сам, сенаторът седна отново до масата и извади пенснето си, за да дочете вестника. Но само след две минути дигна очи от печатната хартия и — без да променя положението на тялото си — гледа дълго време втренчено право пред себе си през завесите на вратата в тъмнината на салона.
Как до неузнаваемост се изменяше лицето му, когато останеше сам! Мускулите на устата и страните, инак дисциплинирани и принудени да се подчиняват — в служба на едно непрекъснато напрежение на волята, — сега се отпускаха и разхлабваха, изражението на будност, съобразителност, любезност и енергия, поддържано отдавна само по изкуствен начин, падаше като маска от това лице и го оставяше в състояние на изтерзаност и умора, очите, спрели с мътен и тъп израз върху един предмет, без да го обгръщат, се зачервяваха и започваха да сълзят. И понеже нямаше смелостта — и затова не се опитваше — да измами себе си, той успяваше от всички мисли, които изпълваха, тежко, безредно и тревожно ума му, да откъсне само една — безнадеждната мисъл, че Томас Буденброк на четиридесет и две, години беше изнурен човек.
Той въздъхна дълбоко, прокара бавно ръка по чедото и очите си, запали машинално нова цигара, макар да знаеше, че пушенето му вреди, и продължи да се взира през дима в тъмнината. Каква противоположност между страдалческата отпуснатост на чертите му и елегантния почти войнствен вид на тая глава: парфюмираните засукани мустаци, прекалено гладко обръснатите брадичка и бузи, грижливо фризираната, вчесана на тесен път коса, която на върха започваше да оредява — това обаче беше старателно прикрито — и бягаше с две продълговати дъги от нежните слепоочия; под ушите тя не беше дълга и накъдрена, както едно време, а подрязана извънредно късо, за да не личи, че на това място посивяваше... Той сам чувствуваше тая противоположност и разбираше, че никому вън в града не можеше да убегне противоречието, което съществуваше между неговата подвижност, гъвкава активност и матовата бледност на лицето му.