Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Джал! — Хенан ме подръпна.
Един нит от бронята на войника от кулата се откъсна и се заби в арката над главата ми, превръщайки част от камъка в прах. Аз отскочих и подминах забързано момчето, за да продължа нагоре по стълбите.
Четвъртият етаж миришеше различно, на кръв и повърнато. Не можеше да не го усетиш, дори и със счупен нос. На долния етаж до поста на надзирателя бяха висели палка и фенер; тук от множество куки висяха окови, въжета и ремъци, редом с обичайните инструменти на занаята. На този етаж се криеше нещо повече от прахосване на човешкия живот в малки каменни кутийки. Тук измъчваха. Всяка частица от мен искаше да бягам — имах чувството, че доброволно се оставям под грижите на Джон Резача.
Остър метален трясък отекна откъм стълбището — вероятно някаква важна част на единия от двамата войници бе поддала на натиска, трупащ се срещу нея.
— Трябва да проверим килиите. — Хенан пристъпи напред. — Да намерим Снори и Тут. — Той никога не бе виждал такива ужаси като мен, никога не беше връзван за маса и посещаван от Мейрес Алус. Освен това не беше страхливец. Късият меч трепереше в ръката ми, струваше ми се прекалено тежък и неудобен. Всяка моя частица искаше да побегне, но някак си всички заедно пристъпиха напред на неуверени нозе и аз избутах Хенан зад мен. Един тих гласец в главата ми си проби път през едва сдържаната паника — без Снори до мен нямаше да стигна далеч, може би дори нямаше да изляза от сянката на Кулата. Щом разпознах в това една по-далновидна версия на тичането към хълмовете, краката ми проявиха по-голяма готовност да изпълняват ролята си.
Отидох до стражевия пост и свалих фенера от куката. Надзирателите си бяха тръгнали припряно, може би се събираха на най-горния етаж, за да окажат отпор. Ако беше така, надявах се да си останат там. Намереха ли кураж да слязат вкупом, спукана ми беше работата. Проверих набързо за някакви следи от надзиратели или стражи, а после отключих вратата към коридора с килиите. Тук вонята беше по-силна, с острия дъх на нещо ново и неприятно… мирис на изгоряло.
Хенан понечи да се втурне напред. Аз го задържах.
— Не. — И тръгнах, протегнал пред себе си късия меч, с фенера в другата ръка. Сянката на острието танцуваше по стените.
— Петнайсет, четиринайсет, тринайсет. — Хенан четеше номерата над вратите. Не знаех дали знае буквите, но дядо му поне го беше научил на римските цифри.
— Наблюдавай коридора — казах му. Не знаех какво ни чака зад вратата, но вероятно не беше нещо, което трябваше да вижда.
— Тъмно е! — Хенан махна с ръка към мрака.
— Тогава си отваряй очите за светлина! — Извърнах се от него, вдигнах фенера встрани от полезрението си и пъхнах ключа в ключалката. Пасна идеално, както винаги, почти сякаш копнееше да се превърти. Щом отключих вратата, върнах ключа в джоба си и пак вдигнах късия меч, който бях откраднал. От другата страна можеше да ме чака Едрис. Вратата изскърца, когато я бутнах, и вонята ме връхлетя моментално — смрад на канализация, примесена с повърнато и гнилоч, а също така дим и ужасния аромат на изгорено месо.
Мъртъв Тутугу изглеждаше по-дребен, отколкото приживе. Теглото, което бе носил през замръзналата тундра и бесните океани въпреки оскъдните дажби, сякаш се бе смъкнало от него за по-малко от седмица в Кулата. Бяха му оскубали брадата — бе останало само по някое кичурче тук-там сред разранената плът. Лежеше на масата, на която го бяха измъчвали, все още с вързани ръце и крака, и имаше белези от желязото по ръката, корема, бедрата. Мангалът още димеше и три железа с увити в плат дръжки стърчаха от малката метална кошница с въглени. Мъчителите бяха стояли в готовност, чакайки да пристигне разрешението, и бяха пристъпили към работа веднага.
Стоях и се оглеждах тъпо, без да знам какво да правя. Стаята бе иначе празна, имаше само кана за вода, лежаща счупена на пода, и кофа в ъгъла. И — в някакъв странен контраст с обкръжението — от една верига с кука над масата висеше огледало в дървена рамка — беше евтино и помътняло, но изглеждаше съвсем не на място.
Кръвта от прерязаното гърло на Тутугу образуваше локва около главата му. Беше се просмукала в червените му къдрици и капеше между дъските върху плочите долу. Сигурно е бил още жив, когато влязох в Кулата…
— Хенан! — Завъртях се.
Едрис вече бе хванал момчето и бе опрял меч в гърлото му, а с другата ръка го стискаше за косата. Стояха срещу вратата, до стената на коридора.
— Крил си се в някоя от другите килии… — Би трябвало да съм ужасен за себе си или ядосан заради Тутугу, или притеснен за детето, но някак си нито една от споменатите емоции не идваше, сякаш онази част от мен, която се занимаваше с тези работи, бе решила, че ѝ е дошло до гуша, и се беше прибрала вкъщи за през нощта.