Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
— Сънува — каза с умиление госпожа Перманедер.
После се наведе над детето, целуна леко затоплената от съня бузичка, нагласи старателно завеските и отиде отново до масата, гдето в жълтия светлик на лампата Ида наместваше друг чорап върху дървената гъба, огледа дупката и започна да я замрежва.
— Ти замрежваш, Ида. Забележително, аз собствено не те помня другояче.
— Да, да, Тони... Нямаш представа колко къса детето, откак тръгна на училище!
— Но то е такова мирно и кротко дете?!
— Да, да... Но въпреки това...
— Радва ли се, че ходи на училище?
— Не, не, Тони. Предпочиташе да го уча аз и по-нататък. И на мене щеше да ми бъде много приятно, детенцето ми, защото господа учителите не го познават от малък, както го познавам аз, и не знаят как точно трябва да го подхванат, за да учи. Често му е трудно да внимава и бързо се изморява...
— Горкичкият! Били ли са го вече?
— Не-е! Боже господи, мигар могат да бъдат толкова коравосърдечни?! Ами че само като ги погледне с очичките си...
— Как беше изобщо, когато отиде за пръв път? Плака ли?
— Да, плака. Много лесно се разплаква... Не високо, а само тъй... на себе си. После се хвана за палтото на господин брат ти и непрекъснато го моли да го оставят у дома...
— Значи, брат ми го заведе? Да, тежък е този момент. Ида, повярвай ми. О, спомням си, като че беше вчера! Аз вих... уверявам те, вих като вързано куче, ужасно тежко ми беше. А защо? Защото в къщи ми беше много добре, също като на Хано. Веднага ми обърна внимание, че всички деца от знатни къщи плачеха, докато другите бяха съвсем спокойни и само се пулеха насреща ни и се хилеха... Боже мой! Какво му е, Ида?
Тя не довърши движението с ръката си и се обърна уплашено към малкото легло, отдето един вик прекъсна бъбренето им, вик на уплаха, който в следващия миг се повтори е още по-измъчено, по-ужасено изражение на лицето и после се разнесе бързо три, четири, пет пъти едно след друго... „Ох! Ох! Ох!“ — много висок, крайно изплашен, негодуващ и отчаян протест, сигурно отправен към нещо отвратително, което бе се явило или случило в съня му. В следния миг малкият Йохан се изправи в леглото, замълви някакви неразбираеми думи, а широко разтворените му, тъй своеобразно златистокестеняви очи се втренчиха в някакъв съвършено друг овят, без да виждат нещо от действителността.
— Няма нищо — каза Ида. — Неговият раvог[89] Ах, по-някога е много по-страшно!
Тя остави съвсем спокойно работата настрана, отиде с дългите си, тежки крачки при Хано, заприказва му с дълбок, успокоителен глас и го сложи отново под завивката.
—Да, тъй — раvог... — повтори госпожа Перманедер. — Буден ли е сега?
Но Хано не беше буден, макар че очите му останаха широко разтворени и втренчени и устните му продължиха да се движат.
— Какво? Тъй... тъй... Сега нима вече да бърборим... Какво казваш? — попита Ида.
Госпожа Перманедер също се приближи, за да се вслуша в неспокойния мълвеж.
— Аз в градинката отидох — говореше Хано с натежал език, — лукчетата да полея...
— Декламира стихотворенията си — обясни Ида Юнгман, като поклати глава. — Тъй, тъй! Стига вече, заспи, момченцето ми!...
— Малко... гърбаво човече... там заварих да... се смее... — изрече Хано и после въздъхна.
Ала изведнъж изражението на лицето му се промени, очите му се позатвориха, той подвижи глава насам-натам върху възглавницата и продължи с тих, болезнен глас:
При тия думи обаче изхлипа издълбоко, зад миглите му блеснаха сълзи, които се зарониха бавно по страните му... И се събуди. Прегърна Ида, огледа се с мокри очи, промълви доволно нещо за „леля Тони“, посгуши се и скоро продължи спокойно съня си.
— Странно! — каза госпожа Перманедер, когато Ида се върна и седна до масата. — Какви бяха тези стихотворения, Ида?
— Има ги в читанката му — отвърна госпожица Юнгман — и под тях е напечатано: „Чудният рог на едно момче“. Куриозни са... През последните дни трябваше да ги учи наизуст и говори много за онова с човечето. Знаеш ли го? Много страшно е. Това гърбаво човече се вре навсякъде, чупи гърнето, изяжда петмеза, краде дървата, спира чекръка, присмива се на хората... а после накрая се моли да споменат и него в молитвата! Да, и ето докъде докара момченцето ни! Хано размишляваше непрекъснато върху това. И знаеш ли какво каза? Два-три пъти каза: „Нали, Ида, то не върши тия работи от лошотия, не ги върши от лошотия!... Върши ги, защото му е тъжно и после му става още по-тъжно... Ако се помолим богу за него, то няма вече да върши всички тия работи.“ И тази вечер, когато майка му влезе да му каже лека нощ, преди да отиде на концерта, той я попита дали да се помоли и за гърбавото човече.
89
(лат.) По-гочно: pavor nocturnus — нощен страх.