Планът на нашествениците
- Автор: Хаббард Рон Лафайет
- Серия: Мисия Земя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Планът на нашествениците». Краткое содержание книги:
— Изучете тези устройства. С тях ще се занимавате при изпитателната операция.
Той обеща. Колкото и да го разубеждавах, че останалото не е интересно, продължи да тършува из кутиите. Всъщност въобще не исках да знам какво имаше в тях.
— Не всичко тук е с целологично предназначение.
— Приложението им е в свързани с целологията области — уверих го компетентно, но как ли бихте могли да определите като целологичен инструмент далекобоен, миниатюрен, джобен, електронен, автоматично насочващ се по звук прицел за пушка — това не съм в състояние да измисля.
Ске най-после свърши с разтоварването и с ръмжене се върна в аерокара. Младият доктор Битълстифендър изведнъж се откъсна от огледа на уредите.
— Но по тези кутии има кръв!
Горкият аз! В апарата наистина е наложително качествено обучение при подобни натоварвания. Възкликнах:
— Ужас!
И лудешки препуснах към машината. Ске уморено седеше на мястото си, много изпотен и намусен.
— Искам да ти видя ръцете! — настоях аз.
Той с удоволствие се подчини. Вярно, сандъците със златото бяха го понарязали тук-там, но недостатъчно, за да кърви.
Стиснах здраво дланта му.
— Аха! Виждам тресчици!
Специалният нож излетя от ръкава ми. Забодох го в плътта!
Той писна.
Сграбчих и другата му ръка, преди да ми избяга. Прободох я!
Пак изпищя.
С едно движение скрих ножа в ръкава си.
Младият доктор Битълстифендър идваше по поляната към нас.
— Нещастен е — съобщих му, — но аз вече извадих тресчиците. Може би е най-добре да му превържете ръцете. Не е свикнал с тежка работа.
Кръвта капеше начесто.
— Но аз бих направил същото с по-малка болка! — възкликна докторът.
— Понякога крайните мерки са наложителни.
Ске се вторачи в мен с пламтящи очи. Ала болката изведнъж го победи и той притисна длани една в друга, за да я облекчи.
Младият доктор Битълстифендър ме погледна с пораснало уважение и поведе скимтящия Ске към болницата.
Глас до лакътя ми:
— Те ще се забавят. Искам да говоря с вас. Бихте ли дошъл с мен в къщата? Там ще бъдем сами. — Беше вдовицата Тейл.
Трябваше да усетя какво ме чака. Тя ме въведе в разкошна дневна, цялата в бяло и златно. Издигащото се слънце щедро огряваше искрящия бял килим.
Крачето, обуто в пантоф, се плъзна зад ботуша ми, както отстъпвах назад.
Ударът от падането ми на килима разклати усмихнатото амурче върху подставката. А Пратиа ми казваше:
— Не мога да ви се отблагодаря за това, че го доведохте тук.
Шапката ми изхвръкна през отворения прозорец, докато тя полугласно напяваше:
— Вчера прекарахме чудесен ден.
За миг зърнах един слуга, който метеше преддверието с порочна усмивка на лицето си. Пратиа си знаеше своето:
— После Прахд и аз прекарахме още по-прекрасна нощ.
Пръстите ми безполезно се вкопчиха в края на килима, тя продължаваше:
— Точно така, най-чудесната… чудесната…
Амурчето се заклати опасно. Гласът на Пратиа стана напрегнат:
— …чудесна… чудесна… чудесна…
И когато се чу тръпнещ стон, пердетата се свлякоха на пода.
Ухиленото амурче отново застана стабилно на подставката. Със съвсем нормален глас Пратиа ми каза:
— Той наистина е много мил. Трябва да видите колко е надарен.
Туниката ми лежеше смачкана на пода, далеч от моите търсещи пръсти. Опитвах се да я придърпам към себе си. Пратиа пак се задъха:
— Дойде толкова прегладнял!
Наложи се да изоставя туниката засега.
Амурчето отново заподскача. А Пратиа нареждаше:
— Толкова прегладнял… прегладнял… прегладнял… Ох! Ох! Оох!
Едва не си счупих пръстите от стискане на килима.
— Ето! — потръпна Пратиа.
Амурчето с трясък се разби на парченца.
Метлата на онзи слуга вдигна облак прах.
Ръката ми отчаяно докопа туниката, Пратиа отпуснато говореше:
— Само исках да знаете колко великолепен е той в леглото.
Вкарах крака си в ботуша.
— Е, благодаря, че ми казахте — обадих се аз.
Няма нищо по-обезсърчаващо от подобни занимания с жена, която ви разправя колко е страхотен някой друг. Изтощително.
Изненаданото лице на слугата, който надникна, би трябвало да ме предупреди.
— О, не си отивайте! — възкликна Пратиа. Ботушът ми излетя през прозореца, тя викна: — Още не съм ви разказала всичко!
Знаех, че Ске вече си поглежда часовника.
И пердетата от другата страна се смъкнаха с въздишка.
Неясните гласове отвън показваха, че слугата си приказва със Ске до аерокара. Може би за времето.
Накрая ме връхлетя нетърпеливият вик на пилота:
— Офицер Грис! Цял ден ли ще стоите там?
В двора цареше тишина и спокойствие. Слугата се беше преоблякъл в нова униформа. Ске вдигаше шапката и ботуша ми от тревата.