Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
„Той е в стая 319“ — мисли си тя. Убедена е в това, макар че от последния път, когато съпругът й постъпи в болница, са настъпили големи промени. Най бият на очи телевизионните монитори пред всяка стая, които показват в червено и зелено цялата информация за състоянието на пациента. Единствените показатели, които Лизи разбира, са пулс и кръвно налягане. О, да, и имената! Тя чете: КОЛВЕТ-ДЖОН, ДЪМБАРТЪН-ЕЙДРИЪН, ТАУСЪН-РИЧАРД, ВАНДЕРВО-ЕЛИЗАБЕТ (Лизи Вандерво, иди го произнеси), ДРЕЙТЪН-ФРАНКЛИН. Тя наближава стая 319 и си казва:
„Сестрата ще излезе с гръб към мел и ще държи поднос за хранене. Ще я стресна, съвсем неволно естествено и тя ще изпусне подноса. Чиниите и чашата за кафе ще останат невредими, те са стари кримки, преживели са какво ли не. Чашата за сок обаче ще се пръсне на хиляди стъклени парченца.“
Но сега е полунощ, не е съмнало, перките на вентилаторите не раздвижват въздуха, а името, изписано на монитора пред стая 319, е ЯНЕС-ТОМАС. Но усещането й за дежа вю я кара да надзърне вътре и да види грамаден мъж, положен на леглото като изхвърлен на брега кит. Следващото й усещане е за пробуждане; Лизи се оглежда наоколо с нарастващи уплаха и удивление, мислейки си: „Какво правя? Лошо ми се пише, че се качих тук на своя глава.“ И тогава се сеща — „ТОРАКОТОМИЯ“. Сеща се за „ВЕДНАГА, ЩОМ ДАДЕТЕ СЪГЛАСИЕТО СИ ЗА ХИРУРГИЧЕСКАТА ИНТЕРВЕНЦИЯ“ и почти вижда словосъчетанието „хирургическа интервенция“, написано с кървави букви, които ей-сега ще се разтекат. Вместо да си тръгне, продължава припряно към ярката светлина в средата на коридора, където трябва да е стаята на сестрите. Ужасна мисъл си пробива път в съзнанието й
(ами ако той вече)
и Лизи я прогонва, пропъжда, отблъсква.
В помещението една сестра, облечена с престилка с щамповани герои от анимационни филмчета, застинали в лудешки подскоци, отбелязва нещо върху няколко болнични картона, наредени пред нея. Друга сестра говори тихо в мъничък микрофон, прикрепен към ревера на по-традиционната й бяла униформа от изкуствена коприна — очевидно диктува данни от монитора пред себе си. Зад тях един длъгнест червенокоско с бяла риза се е проснал на сгъваем стол. Брадичката му опира на гърдите. На облегалката на стола е преметнато тъмно сако. Свалил си е обувките и вратовръзката — Лизи вижда как крайчето и стърчи от джоба на сакото му. Отпуснал е ръце на скута си. Лизи може и да е имала предчувствие, че Скот няма да излезе жив от общинска болница „Боулинг Грийн“, но не подозира, че гледа доктора, който е оперирал съпруга й, удължавайки живота му достатъчно, че със Скот да си кажат „сбогом“ след двайсет и пет предимно добри — какво ти добри, направо страхотни, години съвместен живот. Преценява, че спящият е около седемнайсетгодишен и най-вероятно е син на някоя от сестрите.
— Извинете — казва и двете сестри подскачат. Тази с мъничкия микрофон записва на лентата едно изумено „о“. На Лизи въобще не й пука. — Казвам се Лиза Ландън и доколкото разбирам, съпругът ми Скот…
— Госпожа Ландън, да. Разбира се. — Говори сестрата с Бъгс Бъни на едната си гърда и Елмър Фъд, който е насочил пушката си към него, докато патокът Дафи ги гледа на другата. — Доктор Янцен ви очаква. Той оказа първа помощ на съпруга ви.
Лизи още не осмисля информацията, може би, защото нямаше време да провери в речника значението на думата „торакотомия“.
— Скот… Той какво… припадна ли? Почина?
— Сигурна съм, че доктор Янцен ще ви съобщи подробности. Той извърши както париетална плевролиза, така и торакотомия.
Плевро-какво? Изглежда по-лесно да каже „да“. Междувременно сестрата, която диктуваше в микрофона, протяга ръка и разтърсва спящия червенокоско. Той примигва и отваря очи, а Лизи разбира, че се е излъгала за възрастта му; вероятно е достатъчно възрастен, за да си поръча алкохол в някой бар, но нали не се опитват да й кажат, че това е човекът, който е оперирал мъжа й? Или да?