По заповед на президента

— Е, госпожице Меган, струва ми се, че е време да си поиграем и да се запознаем с няколко нови приятелчета — каза учителката, после пак се усмихна на О’Дей. — Ще се грижим добре за нея.

О’Дей се качи в пикапа с обичайната лека болка, която изпитваше винаги при раздяла с дъщеричката си. Имаше съвещание, определено за девет часа, на което трябваше да обсъдят новите открития по разследването на катастрофата, а после го очакваше ден, изпълнен с административни глупости, които поне нямаше да му попречат да вземе дъщеричката си навреме. След четирийсет минути спря до сградата на ФБР на 10-а и „Пенсилвания“ — длъжността му на инспектор за специални мисии му осигуряваше запазено място на паркинга — и се насочи към закритото стрелбище.

Отличен стрелец, Пат О’Дей някога бе изпълнявал длъжността „главен инструктор по стрелба“ в няколко оперативни бюра на ФБР, което означаваше, че е бил избран да контролира огневата подготовка на другите агенти — винаги важен момент от живота на ченгетата.

По това време на деня — 7:25 — стрелбището беше сравнително пълно. Инспекторът взе две кутии .45-калиброви патрони за автоматичния си „Смит & Уесън“, няколко стандартни мишени и чифт запушалки за уши. Мишената представляваше проста бяла картонена плоскост с очертание на жизненоважните части на човешкото тяло. Той я закачи на автоматичния носител, набра разстояние от десет метра и натисна бутона. Докато мишената се движеше към мястото си, Пат остави мислите си да се носят свободно. Техниката тук можеше да се програмира. Когато пристигаше на определеното място, мишената се завърташе настрани и ставаше почти невидима. Без да отклонява поглед, О’Дей набра таймера на случайна комбинация и продължи да гледа към мишената, отпуснал ръце от двете си страни. Мислите му се промениха. Там беше Лошия. Лошия имаше сериозни намерения. Убеден престъпник, притиснат в ъгъла. Лошия бе казал на информаторите, че никога няма да се върне в затвора, че никога няма да го хванат жив. През дългата си кариера инспектор О’Дей беше чувал това много пъти и когато бе възможно, даваше на жертвата възможност да удържи думата си — но те се свиваха, хвърляха пистолета, подмокряха гащите или дори избухваха в сълзи, когато пред тях се изправеше истинска опасност, а не нещо по-лесно, за което си бяха говорили на бира или марихуана. Но не и този път. Сега Лошия беше сериозен. Държеше заложник. Навярно дете. Може би дори собствената му мъничка Меган. Тази мисъл го накара да присвие очи. Във филмите Лошия ти казва да хвърлиш пистолета, но ако го сториш, можеш да си сигурен, че резултатът ще е мъртво ченге и мъртъв заложник, така че ти разговаряш с него. Насилваш се гласът ти да звучи спокойно, разумно и примирително, чакаш го да се отпусне — съвсем мъничко, колкото да отстрани пистолета от главата на заложника. Може да отнеме часове, но рано или късно…