Престолът от драконова кост

— Бързо! — извика Саймън на Малахиас. — Долу! Трябва да слезеш долу! — Бинабик се приближи зад него, придружен от куцащата Куантака.

— Ловджийски рог — каза той.

Малахиас, който сякаш чак сега дойде на себе си, бавно започна да се спуска по дългия клон към ствола; държеше внимателно спътника си. Когато стигна до чатала на дървото, се поколеба за миг, после подаде товара си на Саймън. Беше малко тъмнокосо момиче, на не повече от десет години. Не мърдаше, а очите му върху болезнено бледото лице бяха затворени. Когато я пое, Саймън усети нещо лепкаво отпред на грубата й рокля. Миг по-късно Малахиас се спусна от клона, падна и почти моментално се изправи.

— Сега какво? — попита Саймън, докато се мъчеше да намести момичето на гърдите си. Рогът отекна отново, някъде откъм края на каньона, там, където бяха оставили мъртвите хрътки. После долетя възбуденият вой на още кучета.

— Не можем да се бием с кучета, водени от хора — каза тролът. Изтощението личеше по отпуснатото му лице. — Не можем да се надбягваме с коне. Трябва да се скрием.

— Как? — попита Саймън. — Кучетата ще ни подушат.

Бинабик се наведе, хвана ранената лапа на Куантака и я раздвижи. Вълчицата се възпротиви за момент, после клекна задъхано и позволи на малкия мъж да завърши манипулацията.

— Боли я, но не е счупена — каза тролът на Саймън, после се обърна и заговори на вълчицата. Малахиас премести погледа си от детето в ръцете на Саймън към трола и вълчицата.

— Чок, Куантака, смела приятелко — каза тролът. — Умму чок Гелое!

Вълчицата изръмжа глухо и хукна на северозапад, надалеч от усилващия се шум зад тях. След няколко мига изчезна зад дърветата.

— Надявам се — обясни Бинабик, — че обърканите следи тук — той посочи дървото и после огромната хрътка, лежаща наблизо, — ще ги заблудят и може да тръгнат по следата на Куантака. Мисля, че не могат да я хванат, дори и да куца — твърде е умна.

Саймън се огледа.

— Какво ще кажеш за там? — попита той и посочи една пукнатина в склона; от нея се бяха откъртили и нападали камъни, сякаш разломени с огромен клин.

— Само дето не знаем в каква посока ще се насочат — каза Бинабик. — Ако тръгнат направо надолу по склона, ще е късмет за нас. Ако обаче се спуснат по-насам, ще минат точно край дупката. Рискът е твърде голям.

На Саймън му беше трудно да мисли. Лаят на приближаващите хрътки беше ужасяващ. Беше ли прав Бинабик? Дали щяха да ги преследват чак до Наглимунд? Едва ли можеха да тичат повече, бяха съвсем слаби и изморени.

— Виж! — внезапно каза той. Още една скала, три пъти по-висока от човешки бой, се подаваше над горския шубрак на известно разстояние от тях. Около нея нагъсто растяха дървета, обградили я като деца, помагащи на дядо си да седне на трапезата.

— Ако можем да се качим там, ще сме дори над преследвачите, които яздят коне.

— Да — каза Бинабик, — прав си. Хайде да се качим там. — Той тръгна към каменното възвишение, последван от безмълвния Малахиас. Саймън нагласи момичето на гърдите си и забърза след тях.