Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Милорд — каза несмело девойката, като стрелкаше постоянно с очи големия лагер. Изглеждаше толкова плаха, а кръвната песен надигна глас в сърдечен поздрав. „Каквато и да е дарбата ѝ — реши Вейлин, — явно е силна.“
— И Лоркан. — В гласа на Норта се прокрадна неохота, когато посочи младия мъж, който стоеше наблизо. Беше с няколко години по-голям от девойката и също толкова слаб, но с това приликите свършваха.
— За мен е голяма чест, милорд! — поздрави той Вейлин с дълбок поклон и широка усмивка. — Не съм си и помислял, че нещастник като мен ще има шанса да застане рамо до рамо с великия Вейлин Ал Сорна. Милата ми майчица би плакала от гордост, ако…
— Добре, добре — прекъсна го Норта. — Говори твърде много, но може да бъде полезен.
Застана пред последния и най-впечатляващ от всички член на групата — едър като мечка мъж с дълга гъста брада и истинска грива от посребряваща черна коса.
— Маркен, милорд — представи се сам мъжът с подчертан нилсаелски акцент.
— Той би могъл да е от помощ — каза Норта. — За информацията, която търсиш.
Телата бяха положени в една палатка в края на лагера, малкото им ценности бяха раздадени като плата на войниците, натоварени с неприятната задача да ги погребат според кумбраелския обичай. Маркен застана пред първия труп — на нисък набит мъж, каквито често биваха стрелците, лицето му застинало в предсмъртна маска на ужас, макар и непълна, защото бойната котка бе отпрала половината. Не личеше Маркен да се стряска от грозната гледка; вместо това клекна до трупа и сложи длан върху челото му. Затвори очи за миг; после поклати глава.
— Пълна каша. На този дъските му са хлопали много преди Снежинка да го докопа.
Продължи нататък и спря пред четвъртия, който изглеждаше най-възрастен.
— Тук е по-добре — каза Маркен. — Малко червено и неясно, но все пак е бил що-годе с ума си. — Вдигна поглед към Вейлин. — Милорд иска ли да знае нещо по-конкретно? Това би улеснило нещата.
— Жрец — отвърна Вейлин. — И лорд.
Маркен кимна, сложи две ръце върху челото на покойника и затвори очи. Остана така близо минута, без да помръдва, почти не дишаше, лицето му — ведро зад брадата. По някое време Вейлин се зачуди дали Маркен все още е в тялото си, или, също като Дарена, може да лети извън него, но вместо да се носи над земята, се заравя в мозъците на мъртви хора.
Накрая Маркен отвори очи със стон на болка и се дръпна от трупа. Погледът, който отправи на Вейлин, съдържаше обвинение.
— Милорд можеше да ме предупреди за естеството на онова, което търся.
— Извинявай — отвърна Вейлин. — Това означава ли, че си го намерил?
— Отстрани косата му е малко по-гъста — каза Маркен на Алорнис и посочи скицата ѝ. — А устата му не е толкова широка.
Алорнис добави няколко щрихи с парчето въглен, после размаза една-две линии с пръст.
— Така?
— Да. — Брадата на Маркен се размърда и лъснаха учудващо бели зъби. — Милейди има удивителна дарба.
— Това ли е той? — попита Вейлин, когато Алорнис му даде скицата. От пергамента го гледаше мъж с широко лице, оплешивяващ, с брада и тесни очи. Зачуди се дали Алорнис не се е поувлякла, водена от „артистичната волност“, за която дрънкаше майстор Бенрил, или злобната извивка на устните наистина съвпада с описанието, дадено ѝ от Маркен.
— Максималната възможна прилика по спомени, милорд — каза Маркен. — Това е лицето на маската, зад която се крие онова нещо.
— Усетил си го, така ли? Когато си го видял в мозъка на мъртвия?
— Видях го, да, зад маската. Винаги виждаме повече, отколкото си даваме сметка, и видяното остава. — Почука се с пръст по слепоочието. — Особено когато видим нещо, което не разбираме.
— Имаш ли име за това лице?
Брадата на Маркен се разлюля в гримаса на съжаление.
— Дарбата ми е ограничена до онова, което са видели мъртвите, милорд. Нямам достъп до онова, което са чули.
Вейлин постави скицата до онази, която Алорнис вече беше довършила и на която се виждаше по-млад мъж, красив, макар че според сестра му носът и брадичката били твърде остри.
— И това е жрецът?
— Не мога да кажа със сигурност, знам само, че пред него са се отчитали мъртвият и другите. Най-яркият спомен на този, освен за връхлитащата Снежинка, е как този мъж говори. Били са на някакво пристанище, преди да се качат на кораб.
Вейлин дълго се взира в двете скици с надежда песента да му подскаже нещо, но тя мълчеше.
— Да заведа ли майстор Маркен в столовата? — попита Алорнис.