Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Да, разбира се. — Вейлин се усмихна с признателност на Маркен. — Благодаря ти.
— Дошли сме да помагаме, милорд. — Едрият мъж се изправи с пъшкане и разтърка гърба си. — Макар че ми се ще тази война да беше почнала преди няколко години.
Откри Норта при импровизираното тренировъчно стрелбище край реката. Норта си беше донесъл лъка, еорилско оръжие, подобно на лъковете, които използваха в ордена. По всичко личеше, че е станал още по-умел в стрелбата — стрелите летяха към мишената с безпогрешна бързина и прецизност, а останалите стрелци бяха преустановили тренировката си, за да се насладят на спектакъла.
— Имаш си публика — отбеляза Вейлин.
Норта хвърли поглед към зяпачите и изпрати последната си стрела в центъра на мишената.
— Малобройна. Нямате много стрелци в малката си армия.
— Най-вече ловци и неколцина ветерани от Кралската гвардия, които са се заселили в Пределите — обясни Вейлин. — Какво ще кажеш да те направя техен капитан? Може да си избереш още хора от новобранците и да ги обучиш.
— Както заповяда милорд.
— Нищо не ти заповядвам, братко. Истината е, че съм изкушен да те върна у дома.
Норта го погледна сериозно и се подпря на лъка си.
— Не само Лорен сънува сън, братко. В своя сън Лорен те е видяла как се сражаваш с много мъже с лъкове. Много беше развълнувана милата. Села обаче… Села сънувала как умираме пред очите ѝ. Аз, Лорен и Артис, както и още неродените близнаци. Всички ние, пленени, изтезавани и убити пред очите ѝ, докато Нериново гори. Ако беше чул писъците ѝ, щеше да знаеш защо ме е изпратила и защо дойдох, макар че не горя от нетърпение да се включа в онова, което предстои.
— Ще може ли да… — Вейлин се поколеба, но накрая все пак събра сили да довърши: — Мислиш ли, че ще можеш да убиваш отново?
Норта вдигна вежда и за миг брадатият учител изчезна, заменен от язвителния младеж с остър език.
— А ти? Аз поне си имам лъскав нов меч. А твоят е овързан в платно и скрит от света.
„Може би се страхувам, че ако го извадя от ножницата, това ще освободи нещо по-лошо от завоевателна армия.“ Остави тази мисъл неизречена и смени темата.
— Тези твои спътници. Знам каква е дарбата на Плетача и вече видях какво може да прави Маркен. Какво ще ми кажеш за другите двама?
— Кара може да вика дъждовете, но те съветвам добре да си помислиш, преди да го поискаш от нея. Ефектът е… драматичен, но последствията са непредсказуеми.
— А момчето?
— Лоркан не може да бъде видян.
Вейлин се намръщи.
— Аз го виждам.
Норта се усмихна.
— Ами… трудно е да се обясни. Но преди да приключим с тази война, ще има доста поводи момчето да демонстрира уменията си.
— Така е. — Вейлин стисна ръката на своя брат и откри, че ръкостискането му е силно и топло. — Радвам се, че си тук, братко. Гледай бързо да избереш хората си. Утре поемаме към Кралството.
3.
Лирна
Вода… Капеща вода… Течен ритъм, бавен, през равни интервали, пораждащ ехо.
„В пещера ли съм?“ По-късно щеше да си спомня за това като за първата си свързана мисъл в качеството си на кралица. Втората беше, че вече е кралица на Обединеното кралство. Третата вероятно е била мълчалив вой на отчаяние от болката, която си прогори път в ума ѝ, призова бездънен ужас и породи гърчове и писъци… „Пламъците, изригващи от дланите на воларианката, Малциус, Ордела, Янус, малката Дирна, вонята на косата и кожата ѝ, които горят…“ Задави се и писъците се смениха с тишина. Имаше нещо в устата ѝ, нещо твърдо и неповратливо, натикано между зъбите. Опита се да го измъкне, но ръката ѝ не помръдна, нещо я спираше. Хрумна ѝ да отвори очи.
Мрак, разкъсан от слаби снопове светлина, неясни силуети, сгушени в катакомби. Значи все пак беше в пещера. „Но защо се люлее? И защо от тавана висят вериги?“
Рязко движение привлече погледа ѝ към един от сгушените силуети, силен звук на давене стигна до слуха ѝ заедно с характерния плисък на повръщане. Тишината се върна, ако не се броеше някакво тихо скимтене, подрънкването на вериги и скърцането на дърво под натиск.
„Не е пещера. Кораб е.“
— Аха — измърмори тих дрезгав глас от сенките вляво. — Пищящата пак се събуди.
Очите ѝ се взряха в сенките, търсеха лице, но различиха само неясните очертания на бръсната глава, голяма и лъскава под светлината. Чу сумтене, после голямата глава се кривна.
— Гледаш като луда. Жалко, скоро ще ти се иска да си луда.
Лирна се опита да проговори, но думите се спряха в препятствието в устата ѝ, привързано с каишки, стегнати около главата ѝ. Сведе поглед и видя около китките си мътния блясък на стар метал. Дръпна ръце, оковите се обтегнаха и се впиха в кожата ѝ.