Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Мамка му. — Аленото петно върху зидарията разкриваше неприятна вест. — Внимавай. Няма нужда да ги нараняваш! — Може да не съм най-великодушният човек, но като цяло не си падам по убийствата. Въпрос не толкова на съвест, колкото на гнусливост и страх от последствията. Но за Едрис Дийн смятах да направя изключение и да го нарека справедливост.
Понесъл стража, Пазителя направи още три крачки, като взимаше по пет стъпала наведнъж — оставяше ги опръскани с кръв. Изведнъж главата на мъжа се надигна рязко и през алената каша лъсна спукан череп. Очите на трупа ме намериха и от глада в тях почувствах краката си прекалено омекнали за изкачване на стълби. Хенан се блъсна в гърба ми.
— Той е мъртъв! — Страхът превръщаше гласа ми в писукане. Стражът започна да се бори в хватката на Пазителя. — Бързо! Довърши го! — успях да изкрещя.
Пазителя изпълни заръката със зловеща ефикасност, като блъсна черепа на трупа в стената със стоманената си длан и продължи да натиска, докато от него не остана само петно кървава каша и парченца кост, стичащи се по камъка. Повърнах жълта жлъч върху стъпалото пред мен.
— Не пускай тялото и продължавай да се движиш. — Избърсах устата си с ръка, а после се огледах за нещо, в което да избърша пък нея. Минах покрай собственото си повърнато и кашата на стената, стиснал нос, който от гаденето, кой знае защо, беше започнал да пулсира адски, като се опитвах да заслоня очи, за да не виждам трупа, който продължаваше да потръпва в хватката на Пазителя.
— Поне е по-лесно да се справиш с тях, когато имаш помощ. — Хенан зад гърба ми май беше по-малко уплашен от мен.
— Проблемът не е в един мъртвец — успях да кажа. — Сега те вече знаят къде сме. — Ако Мъртвия крал ни беше видял през тези очи, би могъл да прати срещу нас всеки труп в града. Зачудих се какво ли ще ни чака отвън, когато слезем по стълбите. Допреди момент най-лошото, което показваше въображението ми, бяха редици и редици градски стражи.
Излязохме през арката на стълбището на третия етаж, като гледахме да сме близо до Пазителя. Този етаж изглеждаше досущ като долния, само без надзирателя и стражите. Можех да видя навътре по късия коридор до прохода, обикалящ кулата — нещо тук ми се струваше нередно, но не можех да усетя какво точно.
— Трябва да проверим за стражи — казах. — Не можем да ги оставим да избягат и да вдигнат тревога. — Или да ни издебнат в гръб.
Пазителя направи три тежки крачки напред. Още една тежка крачка и нещо гигантско изникна отстрани, където го бе скривала колоната на стълбището. Появи се и замахна с една голяма метална врата, което моментално ми разкри какво е нередното тук: коридорът към килиите трябваше да е скрит зад заключена врата.
Ударът отлепи Пазителя от пода и го запрати в стената, като пътьом направи на трески бюрото на надзирателя. За миг двамата с Хенан стояхме вцепенени от ужас, взрени нагоре към блестящите медночервени очи на механичен войник, по-широк и по-висок от Пазителя. Създанието държеше вдлъбнатата желязна врата над главата си, готово да ни смачка като мухи. А за разлика от мухите, ние не бяхме достатъчно бързи да изчезнем, когато войникът замахне с вратата към нас. Колелца зажужаха, големите мускули от месинг и стомана се свиха и желязната врата се понесе надолу, за да ни размаже на мокри петна.
Пазителя се хвърли да се намеси: сякаш тласнат от една-единствена огромна навита пружина, се стрелна под удара, като едва не ми отнесе главата, и се заби в гърдите на другия войник. И двамата се търкулнаха по каменния под и спряха с трясък в отсрещната стена. Станаха, вкопчени един в друг; всеки беше стиснал ръцете на другия и се напъваше да счупи някоя важна част.
— Трябва да помогнем на Пазителя. — Хенан го каза убедено, но не понечи да направи каквото и да било.
— Трябва да измъкнем Снори и Тутугу, докато още можем — отвърнах, макар че от устата ми едва не излезе „трябва да бягаме, докато още можем“. Сграбчих момчето и го изблъсках обратно на стълбището. Зад нас двамата метални бойци вилнееха, без да ги е грижа за страничните наблюдатели. Един бесен ритник на Пазителя откъсна парче камък, голямо колкото главата ми, от ъгъла, откъдето започваше проходът с килиите, и то полетя, рикоширайки в стените. Не можех да кажа кой печели, но макар че войникът от кулата беше по-едър, Пазителя беше навит докрай за първи път от векове и допълнителната сила, която му даваше това, скоро започна да си казва думата. Метал се напрягаше срещу метал, стави скърцаха, подсилващи пръти стенеха под напора и зъбни колела се въртяха с тракане.