Диамантен меч, дървен меч [bg]

- Първо, момци, трябва тъй да сторите, че магиците да не ви забележат. И не се бутайте като стадо, в строй, а се разпръснете. Разпръсни се, казвам! Който има арбалет или лък - напред! Кой е добър с

прашка? Видях ви, добре. Запасете се с камъни. Откъде ли? Главо глупава, паветата са ти под краката. Селяндур необучен! Кал имало, викаш... Не се притеснявай, господата от ордените не обичат да им е кално около кулите, тъй че нямай грижа. Там ще изчовъркаш от калдъръма само чисти камъни, чисти колкото дупето на благородна девойка. Така! На открити места не си подавайте носовете - ще ви изпържат! Да, знам - вие, мелиинци, това най-добре го умеете... Какво? Как ще разбием вратите? Не, добри ми човече, порти няма да трошим. Ти ако искаш, хуквай и пробвай с чело. Като се справиш, викни ни. Останалите обаче ше минем през прозорците, през ей онази остъклена тераса. Виждаш ли, там преди е имало бойници. А после са ги превърнали в прозорци. Даже балкон са сложили отпред. Ето точно този балкон е за нас. Всички ли имат въжета и куки? Проверявайте си сами такъмките, не сте редовни легионери, няма центурион да ви се кара и да ви подсеща кое как е. Немарливците ще станат на магически пържоли. Е, готови ли сте, драги смъртници? Добре. Чакайте сигнал...

Така приказваше висок човек с бръсната глава и жестоко, сурово лице. Очите му приличаха на две черни дупки. Той се прикриваше зад ъгъла на една къща, а отзад към площада надничаха събрани от кол и въже хора, граждани на Мелиин. До един бяха въоръжени. Ала единствено командирът им носеше цял комплект доспехи и за разлика от останалите по неговия меч нямаше ръжда.

Напред и малко встрани от тях, оттатък площада, се извисяваше кула.

Тя чезнеше в потната въпреки есента нощ. Затова не успявах да видя в сумрака герба над портите й, нито да разбера на кой орден принадлежи. Впрочем, това не бе важно. Обикновените мелиинци бяха готови да се изправят срещу цялата Дъга.

Очите ми бавно свикваха с тъмнината. Да, водачът на въоръжената тълпа имаше право - тежките бронзови двери на кулата не бяха по силите на бунтовниците. Върху портата бяха начертани руни и муцуни на чудовища, предназначени да пъдят разни незрими гадини. Кулата присвиваше тесни бойници като късоглед човек. Строили я бяха да издържа на обсада. Ала после бяха смъкнали гарда. В отсъствието на противник (Дану и при най-успешните си походи не доближиха и на петдесет мили до Мелиин) и при липсата на сериозни бунтове маговете бяха направили тук-там прозорци, разширили бяха някои бойници... Вярно - нависоко от земята, но...

В нощта изсвистя първият камък. Някой не бе издържал или му беше омръзнало да чака. На прага на битката търпението се изпива от бездействието. Прашкарят беше завъртял ремъка и бе пуснал първия снаряд.

Звънна стъкло, бляскащите парчета се посипаха надолу като кристален водопад.

Странно. Нима една крепост на Дъгата няма защита против такова примитивно оръжие?

Подир първия камък литна втори, трети... След миг върху кулата се стовари градушка от павета. Не останаха здрави прозорци, камъните трошаха дограмата, чупеха украсата на балконите, глухо трополяха по стените. Отекнаха сърдити гласове и резки яростни команди, с които предводителите се опитаха да сдържат разгорещяващите се, но неопитни бойци от самоубийствена атака. Ала така или иначе стореното дотук беше достатъчно за смъртната им присъда. Всеки изстрелян по кулата камък бе предизвикателство, което Дъгата нямаше да остави безнаказано!