Романът на Лизи
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #50
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Романът на Лизи». Краткое содержание книги:
„Не“ — би отговорила Лизи Ландън. Съпругът й — прочут писател, винаги е бил център на вниманието, а тя вечно се е стремяла да остане в сянката му. След двайсет и пет години щастлив брак — години, през които тя неизменно е до Скот по време на безбройните литературни четения и лекции — внезапно красивата приказка свършва. Скот е мъртъв. „Бум. Край!“, както гласи второто и последното изречение от ръкописа, който Лизи открива, когато се залавя с нелеката и изпълнена с носталгия задача да разчисти работните помещения на съпруга си. БУМ? Думата е необикновена, Скот я е уловил в своето бездънно езеро на вдъхновението; в речника от детството му тя означава „ключ към загадката“. Каква мистерия й предстои да разгадае? Кой е онзи, който звъни по телефона и настоява вдовицата Ландън да му предаде непубликуваните творби на прочутия автор, защото иначе?…
Възможно ли е световете, в които се пренася въображението, да са реални за някои хора?
Онова, което Лизи започва като преглеждане на ръкописите на съпруга си, ще се превърне за нея в почти фатално пътуване в тъмата, съпътствала Скот през целия му живот.
Изпод перото на невероятния майстор на трилъра историята за дългогодишния брак на прочутия писател Скот и „обикновената“ Лизи, се превръща във фантастичен свят със свои език и география, населен с герои и чудовища, изпълнен със скърби и победи — накратко, чиста проба СТИВЪН КИНГ.
„Знаел ли е? Преднамерено ли се е опитал да ми попречи да отида, защото е знаел, че краят му идва?“
Не мислеше, че нещата стоят точно по този начин, обаче, когато професор Мийд й се беше обадил, не разбра ли инстинктивно, че Скот е усещал как нещо се задава? Ако не Дългуча, тогава какво? Затова ли финансовата им документация беше в такъв безупречен ред? Затова ли се беше постарал за бъдещите проблеми на Аманда?
„Мисля, че ще е най-разумно да тръгнете веднага, след като дадете съгласие за хирургическата интервенция“ — беше казал професор Мийд. И Лизи стори точно това: разговаря с някакъв анонимен служител от централната администрация на общинска болница „Боулинг Грийн“. Представи се като съпругата на Скот Ландън и даде съгласие някой си доктор Янцен да извърши торакотомия (едва успя да произнесе думата) и „всички съпътстващи процедури“. После й беше по-лесно с компанията за чартърни полети. Гълфстриймът по-бърз ли беше от лиъра? Отлично, нека бъде Гълфстрийм.
В нишата на Скот, в черно-бялата земя на „Последната прожекция“, където Джеф Бриджис и Тимъти Ботъмс завинаги щяха да си останат момчета, Старият Ханк пееше за храбрия индиански вожд.
Навън въздухът се обагри в червено — също както ставаше преди залез слънце в една митична земя, открита от две уплашени момчета от Пенсилвания.
„Всичко се случи толкова внезапно, госпожо Ландън. Ще ми се да имах отговор на въпросите ви, но нямам. Може би ще научите повече от доктор Янцен.“
Но не би. Доктор Янцен направи торакотомия, но отговорите продължаваха да бъдат неизвестни.
„Не знаех какво е това — помисли си Лизи, докато навън пламналото слънце се спускаше към западните възвишения. — Не знаех какво е торакотомия, не знаех какво се случва… само дето напук на всичко се бях скрила зад пурпурната завеса.“
Докато бяха във въздуха, пилотите уредиха на летището да я чака лимузина. Гълфстриймът се приземи след единайсет и вече минаваше полунощ, когато Лизи пристигна пред малката купчинка от стомана и стъкло, която се наричаше болница. Все още жегата на деня не си беше отишла. Когато шофьорът й отвори вратата, тя си помисли, че ако протегне ръце и ги извие, от тях ще протече вода.
„Да не забравяме и лаещите кучета — изглежда, всяко куче в «Боулинг Грийн» лаеше срещу луната — мили Боже, като говорим за дежа ву, спомням си, че някакъв дядка чистеше пода и две жени седяха в чакалнята — еднояйчни близначки, поне на осемдесет години, че и повече.“
2.
Направо по коридора са двата асансьора, боядисани в сиво-синьо. На статив до тях е поставен надпис „НЕ РАБОТЯТ“. Лизи притваря очи и протяга ръка да се облегне на стената. За миг е напълно сигурна, че ще припадне. И защо не? Струва й се, че е прекосила не само пространствените, но и времевите граници. Нe е в „Боулинг Грийн“ през 2004, а в Нешвил през 1988. Съпругът й има белодробен проблем от двайсет и две калиброва разновидност. Един безумец го надупчи с куршум и щеше да го убие, ако тя не го беше халосала със сребърната лопатка.
Чака някой да я попита дали е добре, може би дори да я хване и да я подкрепи, че да не падне, но чува само шума от машината, с която чисти старият портиер. И някъде много отдалеч тихия звън на камбанки, който я подсеща за друга камбанка на друго място — тя понякога звъни зад пурпурната завеса, с която Лизи старателно е препречила част от своето минало.
Отваря очи и вижда, че на рецепцията няма никого. Зад прозорчето с надпис „ИНФОРМАЦИЯ“ свети лампичка и Лизи е напълно сигурна, че трябва да има дежурен, но е отишъл някъде, може би до двете нули. Двете възрастни близначки са забили поглед в две на пръв поглед еднакви списания, каквито има във всяка чакалня. Отвъд входната врата лимузината чака, обляна от жълтите светлини, като някаква екзотична риба в океанските дълбини. Зад входната врата спи болницата на едно градче през първия час на новия ден и Лизи осъзнава, че ако не „вдигне патърдия“, както би се изразил Денди, ще й се наложи да се оправя сама. Това не поражда у нея чувства на страх, смут или раздразнение — само дълбока печал. После, когато лети обратно до Мейн, а под краката й се намира урната с праха от тленните останки на съпруга й, тя ще си помисли: „Тогава разбрах, че той няма да живее. Беше стигнал до края. Имах предчувствие. И знаете ли какво? То ме обзе, когато видях табелата до асансьорите. Шибаният надпис «НЕ РАБОТЯТ». Да-а.“
Може да потърси указател за стаите в болницата или да помоли стария портиер да я упъти, но тя не прави нито едното, нито другото. Сигурна е, че ако операцията е приключила, ще намери Скот в реанимацията, а реанимацията се намира на третия етаж. Това интуитивно знание е толкова силно, че едва ли не очаква да види пред стълбището грозничкото вълшебно килимче, ушито от чували за брашно, прашно квадратно парче памучен плат, върху което са щамповани думите „ПЪРВОКАЧЕСТВЕНО БРАШНО «ПИЛСБЪРИ»“. Няма такова нещо, разбира се и когато Лизи вече се е качила на третия етаж, цялото й тяло лепне от пот и сърцето й думка в гърдите. Но на вратата наистина е написано „ОББГ — РЕАНИМАЦИЯ“ и усещането, че това е сън наяве, в който минало и настояще са се съединили в безкраен кръговрат, се засилва.