Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Носилката бавно се заизкачва по стълбището, докато най-накрая голямата река се виждаше като тъмнокафява нишка. Нубийските носачи тихо стенеха — дребен детайл, ала Озирис беше майстор на детайлите и тези малки късчета автентичност му доставяха удоволствие. Разбира се, те бяха само кукли и всъщност не вдигаха нищо. Във всеки случай не можеха сами да поискат да бъдат преместени в друга симулация, както и не биха могли да стенат по собствено желание.
Робите го пренесоха през масивната врата, сред хладните сенки на преддверието — коридор, ограден с високи колони. Всичко беше боядисано в бяло и покрито с думите на заклинания, които успокояваха и смиряваха обитателите на храма. На пода пред него по очи се беше проснал човек — не вдигна глава дори когато музиката, съпровождаща бога, зазвуча трескаво, изви се високо и после изведнъж спря. Озирис се усмихна. Този върховен жрец беше истински човек — гражданин, както старомодно ги наричаха. Богът го беше избрал много внимателно, но не заради актьорските му способности — така че се зарадва, щом видя, че човекът си спомня поне как трябва да се държи.
— Стани! — каза той. — Дойдох.
Носачите стояха неподвижно и държаха носилката, без да трепнат. Неговите нубийци можеха да симулират човешка уязвимост, докато го носят, но понякога не му се искаше да охкат и да ахкат пред него като пред иконата на светец, носена по някоя стръмна италианска улица, особено щом се изправеше лице в лице със свой жив подчинен. Не подобаваше на достойнството му.
— О, Господарю на живота и смъртта, чиято ръка кара семето да покълне и нивите да раждат, твоят слуга те приветства с добре дошъл! — стана жрецът и направи няколко ритуални поклона.
— Благодаря. Как е той днес?
Жрецът скръсти ръце на гърдите си, сякаш му беше студено. Богът предположи, че жестът изразява действително физическо притеснение, а не е реакция на симулацията: внимателно, както при всички други детайли, Озирис се беше погрижил храмът да бъде постоянно изложен на пустинния зной.
— Той е… активен, сър — отговори жрецът. — О, господарю, исках да кажа, че от известно време поддържа показателите страшно високи. Мислех да сваля температурата в контейнера с още няколко градуса, но се боя, че ако стане по-студено, рискуваме направо да го загубим. — Жрецът сви рамене. — Във всеки случай сметнах, че ще е най-добре първо да говоря с вас.
Озирис се намръщи, но само заради анахроничния език. Беше невъзможно да накараш техниците да помнят дълго къде се намират — или по-скоро къде се предполага, че се намират. И все пак по-добър от този не можа да намери — налагаше се да прави и някои компромиси.
— Добре си сторил. Не променяй температурата. Възможно е да е узнал, че идвам, и това да го е развълнувало. Ако продължава да бъде твърде активен и след като приключа с него — е, ще видим.
— Давайте тогава, сър. Отворил съм връзката. Жрецът отстъпи и му направи път.
Озирис махна и го понесоха към каменната врата, на която с огромни йероглифи беше гравирано името на бог Сет — всеки йероглиф бе висок колкото нубийски носач. Богът слезе от носилката и се отправи към входа на огромната пещера долу.
Влезе и се спря пред масивния саркофаг от черен мрамор, който самотно се издигаше сред празната, грубо изсечена в скалата зала. Капакът му наподобяваше заспала фигура с тяло на мъж и с глава на някакъв непознат звяр. Богът постоя пред него за момент, докато събере мислите си. Пулсираща оранжева светлина заструи през цепнатината между ковчега и капака сякаш в знак на поздрав.
— Тук съм, братко мой — каза Озирис. — Тук съм, господарю Сет.
Разнесе се съскане, пукот и някакъв остър грак преряза слуха му. Думите, които се чуха, бяха почти неразличими.
— … не съм… брат… — Отново последваха смущения. — Твоето… време… твърде бавно. Бавноооо. Искам… искам…
Както винаги, Озирис усети далечните сигнали на безпокойство от истинското си тяло, далече и в пълна безопасност сред успокоителните разтвори. Това беше страх — през него протичаше чист и неподправен страх, който караше нервите му да се опънат и крайниците му да треперят. Така ставаше всеки път, щом чуеше това нечовешко грачене.