Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Уелс вдигна вежди.
— Току-що е излязъл от „Критапонг“, САЩ, и работи за тебе? На военна заплата?
— Ъхъ. Вербувахме го преди изобщо да успее да постъпи при военните. — Генералът се разсмя и прокара пръст по ръба на чашата си. — Значи ти ще се съсредоточиш върху това, да откриеш как така някой е проникнал в проекта и е пуснал опитното зайче на Стареца?
— Ако някой се е промъкнал. Все още не съм твърдо убеден, че се е случило точно това. Мили Боже, я си помисли какво означава някой да се е вмъкнал наистина. Но да, това ще бъде едната насока на издирването. Сещам се за още нещо, което трябва да направим.
— Какво?
— Ей, кой тук е пил много? Без съмнение, ако вече не беше направил главата, един такъв високоорганизиран военен ум като твоя щеше да го прозре веднага, Даниъл.
— Ще се направя, че не съм го чул това. Казвай сега.
Уелс преплете ненабръчканите си пръсти върху покривката.
— Имаме причина да вярваме, че може да се е получил пробив в сигурността, нали? И тъй като моята организация носи пълната отговорност за сигурността на проекта „Граал“, не бива да изключвам от подозрение никого — дори и Братството. Дори и самия Старец. Прав ли съм?
— Прав си. Е, и?
— Та смятам, че от мене зависи — с твоя помощ, разбира се, тъй като „Телеморфикс“ винаги е поддържала дружески връзки с властите — да проверя дали не мога да открия местоположението не само на пробива в охраната, но и на самия беглец. Вътре в системата. А ако покрай намирането на беглеца открием и защо той е бил толкова важен за Стареца и това се окаже вредно за интересите на почитаемия ни колега… Е, той няма как да избегне резила, нали така, Даниъл?
— Харесвам начина ти на мислене, Боб. Ставаш все по-добър.
— Благодаря, Даниъл. Генералът стана.
— Хайде да скачаме обратно, а? Момчетата отвън направо ги сърбят ръчичките да се захванат с тази работа.
Високият също се изправи, само че по-бавно.
— Благодаря ти. Отдавна не бях прекарвал такава приятна вечер.
Генерал Якубиан плъзна картата си в прозорчето на тезгяха и махна весело на сервитьорката, която се беше втренчила в тях от вратата като животно, хванато натясно. Генералът се обърна и хвана Уелс под ръка.
— Винаги е много хубаво да се срещнеш със стари приятели.
— … И вълкът тичал ли, тичал, за да се отърве от горещите камъни, които изгаряли търбуха му, но ловецът ги бил зашил вътре здраво. Той се спуснал към реката да пие вода и гълтал, гълтал, докато камъните в него най-накрая изстинали, ала били твърде тежки и го повлекли към дъното, и той се удавил.
Малката Червена шапчица и баба й се прегърнали радостно и благодарили на ловеца, че ги спасил. И оттогава заживели щастливи и доволни.
— Извинявай… — прокашля се господин Селърс и протегна треперещата си ръка към чашата с вода.
Кристабел му я подаде.
— Но в моите приказни слънчеви очила приказката не е така.
Кристабел беше поразочарована. Приказките не трябва да имат повече от един край. В истинската приказка вълкът се разкайва и обещава никога повече да не прави така.
Господин Селърс отпи от водата.
— Е, нещата се променят и приказките заедно с тях. В оригиналната версия, ако не се лъжа, дори Червената шапчица и баба й не са оцелели, да не говорим за лошия вълк.
— Какво е „начало всех начал“?
Той се усмихна загадъчно.
— Самото начало на една приказка. Или истинското събитие, въз основа на което някой измисля приказката.
Кристабел се намръщи.
— Да, ама приказките не са истина. Така ми каза мама. Те са просто измислица — и затова не трябва да те е страх.
— Но нещата винаги идват отнякъде, Кристабел. — Той се обърна и погледна през прозореца. През гъстите преплетени листа на растенията се виждаха късчета небе. — Всяка приказка има някаква, макар и слаба връзка с нещо истинско.
Гривната на китката й започна да мига. Тя се намръщи и стана.
— Време е да си ходя. Утре татко има почивен ден и тази вечер заминаваме, тъй че ще трябва да си приготвя играчките и дрехите. — Тя си спомни какво трябваше да каже: — Благодаря за приказката, господин Селърс.
— О… — Той като че ли беше леко изненадан. Не каза нищо повече, докато тя не се върна отново във всекидневната, вече преоблечена в обичайните си дрехи. — Моя малка приятелко, ще те помоля за нещо. Не ми се щеше да те притеснявам и ми е страшно неприятно да го правя.
Кристабел не разбираше какво иска да й каже, но всичко това звучеше тъжно. Тя стоеше тихо с пръстче в уста и чакаше.
— Като се върнеш от това пътуване, ще те помоля да направиш едни неща за мене. Някои от тях навярно ще ти се сторят лоши. Може да се изплашиш.