Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Ще боли ли?
Той поклати глава.
— Не. Не бих направил нещо, което би ти причинило болка, Кристабел. За мене ти си много специална приятелка. Но нещата са тайни и това ще е най-важната тайна, която някой някога те е молил да пазиш. Разбираш ли ме? — Тя кимна с широко отворени очи. Мъжът изглеждаше много сериозен. — Тогава тръгвай и приятно прекарване на уикенда с мама и татко. Но моля те, като се върнеш, ела да ме видиш възможно най-скоро. Не знаех, че заминаваш, и се боя, че… — Той замълча. — Ще дойдеш ли да ме видиш веднага щом можеш? Ще бъдеш ли тук в понеделник?
Тя кимна отново.
— Ще летим обратно в неделя вечерта. Така каза мама.
— Хубаво. Е, сега по-добре тръгвай. Приятно прекарване.
Кристабел тръгна към вратата, след това се обърна. Той я гледаше. Смешното му, сякаш замъглено лице изглеждаше много нещастно. Тя притича обратно, наведе се над облегалката на креслото и го целуна. Кожата му беше студена, ала по-гладка от бодливата буза на баща й.
— Довиждане, господин Селърс.
Затвори вратата бързо, за да не излезе влажният въздух. Когато се затича по пътеката, той извика нещо след нея, но тя не го чу през дебелото стъкло.
Вървеше бавно по „Бийкмън корт“ и мислеше напрегнато. Господин Селърс винаги се държеше много мило с нея и беше неин приятел, макар майка й и баща й да я бяха предупредили никога да не ходи у тях. Но сега беше казал, че ще я моли да прави лоши неща. Не знаеше точно какви са тези лоши неща, но стомахът я присвиваше при тази мисъл.
Дали щяха да бъдат само малки лоши неща — като взимането на сапуна? Това бе дреболия, защото никой не усети и никой не й се скара, пък и не беше като например да го открадне от магазина или от някоя чужда къща. Или пък щяха да бъдат някакви други лоши неща — като много-много-много лошото нещо да се качиш в колата на непознат, което винаги разстройваше майка й толкова много, щом заговореше за него, или някое смущаващо тайно лошо нещо като онова, което беше направил приятелят на татко капитан Паркинс и госпожа Паркинс бе дошла разплакана у тях? Имаше лоши неща, които никой никога не й обясняваше — само правеха физиономии и казваха „нали знаеш“ или пък си говореха за тях, след като Кристабел си легнеше.
Всъщност самият господин Селърс беше едно лошо нещо, ала защо — това никой никога не й беше обяснил. Мама и татко й бяха казали, че той не е добре и че никой не трябва да му ходи на гости, особено малки деца, но господин Селърс каза, че това не е вярно. Но пък тогава защо ще й забраняват да ходи на гости на един приятен и самотен старец? Всичко това много я объркваше.
Притеснена, тя прекоси поляната на ъгъла и излезе на „Редланд“. Чу някакво куче да лае в къщата и й се прииска също да има куче — хубаво малко бяло кученце с клепнали ушички. Порша й беше приятелка, но искаше да си говорят само за играчки, за чичо Джингъл и за това, какво били казали другите момичета в училище. Господин Селърс също й беше приятел, но щом щеше да я кара да върши лоши неща, може би не й беше чак толкова добър приятел.
— Кристабел!
Тя стреснато вдигна поглед. До нея беше спряла кола и вратата се отваряше. Изпищя и отскочи — за това лошо нещо ли беше говорил господин Селърс? Най-лошото от всички лоши неща?
— Кристабел, какво правиш? Аз съм.
Тя се наведе и надникна в колата.
— Татко!
— Скачай вътре, ще те закарам.
Тя се качи в колата и го прегърна. Бузите му все още миришеха малко на крем за бръснене. Беше с костюм — значи се връщаше от работа. Настани се отзад и коланът щракна.
— Не исках да те стряскам, скъпа. Откъде идваш?
Тя отвори уста, за да каже нещо, и спря. Порша живееше в друга посока.
— Играхме си с Офелия.
— Офелия Вайнер?
— Ъхъ.
Залюля крака и се загледа в дърветата, които се нижеха над предното стъкло. Дърветата забавиха ход, после спряха. Кристабел погледна през страничното стъкло — намираха се на „Стилуел“, на две пресечки от вкъщи.
— Защо спряхме тук?
Твърдата длан на баща й я хвана под брадичката. Той обърна лицето й така, че да го погледне в очите. Бръчки прорязваха челото му.
— Играхте си с Офелия Вайнер? До преди малко? У тях?
Гласът на баща й беше внимателен и плашещ. Тя кимна.
— Кристабел, по обяд закарах господин и госпожа Вайнер заедно с Офелия на летището. Заминават за уикенда точно като нас. Защо ме лъжеш? Къде си била?
Сега и лицето му беше плашещо — онова спокойно, ядосано лице, което говореше, тя знаеше това, че е направила нещо лошо. Шамареното лице. Разплака се и то се замъгли.
— Извинявай, татко, извинявай!
— Просто ми кажи истината, Кристабел.