Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Всъщност наистина я беше страх. Не трябваше да ходи у господин Селърс и ако кажеше на баща си, щеше да си навлече голяма беля — шамарите нямаше да й се разминат. А сигурно и господин Селърс щеше да си има неприятности. Дали и него щяха да го пляскат? Той беше много дребен и слаб и сигурно щеше да го боли. Но господин Селърс искаше тя да прави лоши неща, така каза той, и сега баща й беше сърдит. Беше й трудно да мисли. Не можеше да спре да плаче.
— Кристабел Соренсен, никъде няма да ходим, докато не ми кажеш истината. — Тя усети ръката му върху косата си. — Хайде, не плачи. Обичам те, но искам да знам истината. Много-много по-добре е да се казва истината.
Тя си помисли за смешния господин Селърс и за това, колко нещастен изглеждаше той днес. Ала баща й седеше точно до нея, а пък и учителят от неделното училище винаги казваше, че е лошо да се лъже и че хората, които лъжат, ще горят в ада. Пое дълбоко въздух и си избърса носа и горната устна. Лицето й беше мокро от сълзи.
— Аз… аз ходих да видя…
— Да? — Той беше толкова голям, че темето му докосваше тавана на колата. Беше голям като чудовище.
— Тази… тази госпожа.
— Каква госпожа? Какво става, Кристабел?
Беше такава голяма лъжа — такава лоша лъжа, — че едва я изрече. Пак трябваше да си поеме дъх.
— Тя… тя има к-к-куче. И ми дава да си играя с него. Казва се Г-г-господин. Нали мама каза, че няма да ми купите куче, а пък аз толкова, ама толкова много искам да си имам куче. Беше ме страх, да не ми кажеш, че вече не трябва да ходя там.
Беше й толкова странно да чува как тази ужасно голяма лъжа излиза от устата й, че отново се разплака с глас. Баща й я загледа толкова изпитателно, че тя извърна глава. Той докосна брадичката й и отново леко обърна лицето й към себе си.
— Истината ли казваш?
— Заклевам ти се, татко. — Тя подсмърчаше ли, подсмърчаше, докато накрая сълзите й почти спряха, но носът й продължаваше да тече. — Истината.
Той се обърна и отново подкара колата.
— Много съм ти сърдит, Кристабел. Нали знаеш, че трябва винаги да ни казваш къде отиваш — дори и в базата. И никога, никога повече не трябва да ме лъжеш. Разбра ли?
Тя отново си избърса носа. Ръкавът й беше мокър и лепнеше.
— Разбрах.
— Куче. — Той зави по „Уиндикот“. — Само това липсваше. Как всъщност се казва тази госпожа?
— Ами… не знам. Голяма госпожа. Възрастна като мама.
Баща й се засмя.
— Опа! Май че това не трябва да й го казвам. — Лицето му отново се смръщи. — Е, няма да има шамари, защото в края на краищата ми каза истината, а това е най-важното. Но, първо, излъга, и второ, излязла си, без да ни кажеш къде отиваш. Смятам, след като се върнем от Кънектикът, да те накажем за известно време. За седмица — две. Това означава, че няма да излизаш никъде — нито да си играеш с Порша, нито на разходки, нито при някаква голяма стара госпожа, която има куче на име Господин. Справедливо ли е?
Смесени чувства изпълваха Кристабел — страшни чувства, все едно, че скачаш от перваза, усещане за тежест в стомаха, усещане за вълнуваща тайна. Вътрешностите й болезнено се свиха. Тя пак подсмръкна и избърса очите си.
— Справедливо е, татко.
Усети, че пулсът му се ускорява. Пясъчната буря, която се бе извила за миг над червената пустиня, утихваше и през отслабващия вихър той вече различаваше огромния заоблен силует на храма.
Беше огромен, ала странно нисък — гигантска ограда от колони, огромна усмивка върху безкрайното мъртво лице на пустинята. Самият Озирис го беше проектирал такъв, а очевидно и Другия бе доволен. Идваше тук за десети път, а храмът си оставаше неизменен.
Огромната му лодка се носеше бавно към пристана. Фигури, облечени в надиплени бели одежди, с маски от бял муселин, закриващи лицата им, уловиха въжето, хвърлено от капитана, и изтеглиха лодката на брега. От двете страни на пътя се подредиха музиканти, също така без лица — дърпаха струните на арфи, надуваха флейти.
Озирис махна с ръка. Появиха се десетина мускулести нубийски роби — съвсем голи с изключение на препаските на слабините и тъмни като черно грозде, потни в пустинния зной. Наведоха се мълчаливо, вдигнаха златната носилка на бога и я понесоха по кея към пътя, който водеше до храма.
Затвори очи и се остави лекото люлеене да го потопи още по-дълбоко в мислите му. Имаше няколко въпроса, но не знаеше колко от тях ще успее да зададе, така че трябваше предварително да реши кои са най-важните. Докато пътуваше, музикантите свиреха. А също и пееха — тихи напеви, които ту се усилваха, ту затихваха и възхваляваха славата и величието на енеадата и най-вече на нейния господар.
Отвори очи. Масивният храм сякаш постепенно израстваше от пясъка на пустинята с приближаването на бога и се разширяваше чак докато изпълни хоризонта. Почти усещаше близостта на неговия обитател… на неговия пленник. Дали беше от силното очакване и от познатото чувство при обичайното приближаване, или Другия наистина можеше да го накара да почувства присъствието му през уж непробиваемите стени на новата технология? Второто предположение никак не допадаше на Озирис.