Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Вяра значи — каза Вейлин. — Слуги на Световния отец идват на север, за да убият Мрачния меч и да се покрият със слава.
„Объркването става по-силно, страхът също… но има и нещо друго, някакво ехо… не, не е ехо, а миризма, слаба, но остра, гадна и позната, заровена надълбоко в спомените на този човек, толкова надълбоко, че той дори не подозира за нея.“
— Къде е той? — попита настоятелно Вейлин, приближи се и се взря в очите на стрелеца. — Къде е копелето на вещицата?
„Объркване и още презрение. Мисли ме за луд, но… едновременно с това изпитва колебание, усеща неканен спомен.“
— Човек, който не е човек — продължи с тих глас Вейлин. — Създание, което облича други хора като дреха. Подушвам го по теб.
„Пристъп на страх, примесен с осъзнаване.“
— Познаваш го. Виждал си го. Сега какво е облякъл, какъв е? Стрелец като теб?
„Остана само страх.“
— Войник?
— Жрец?
„Ужас, мирише като земно масло, плиснато върху жив пламък… Жрец, значи… Не, не долавям нотка на разпознаване. Не е жрец. Но този тип познава някакъв жрец, отчита се пред жрец.“
— Твоят жрец те е пратил тук. Трябва да си разбирал, че ви праща на смърт. Теб и братята ти.
„Гняв, оцветен с примирение. Знаели са.“
Вейлин въздъхна и се изправи.
— Не познавам подробно Десетокнижието, както вероятно се досещаш. Но имам една приятелка, която го знае наизуст. Да видим дали съм запомнил правилно. — Затвори очи в опит да си спомни една от многобройните рецитации на Рева. — „Обичаните не бива да търпят нищо от Мрачното. Човек не може да познава едновременно Отеца и Мрачното. Познае ли Мрачното, човек обрича душата си.“
Погледна надолу към окования и долови онова, което се бе надявал да усети. Срам.
— Погледнал си в очите му и си видял непознат — каза той. — Какъв беше той преди?
Мъжът сведе поглед, емоциите му се притъпиха. „Срам и примирение.“ Изсумтя, главата му се разклати от усилието да оформи реч със счупената си челюст, слюнка се разхвърча, докато нещастникът повтаряше една и съща изкривена дума, неразбираема в началото, но все по-ясна с всяко повторение:
— Лорд.
— Качете го на баржа и го откарайте до поселищата на северния бряг — каза Вейлин на Адал, след като излезе от лечебницата. — Нека го заведат навътре в гората и да го освободят там, като му оставят лъка му и колчан със стрели.
— Защо? — попита объркано капитанът.
Вейлин тръгна към своята палатка.
— Той е ловец. Може пък да намери някоя мечка.
Завари Норта да го чака пред палатката заедно със Снежинка и Алорнис, която чешеше гигантската котка по корема, ласка, която звярът приемаше с доволно, почти гръмотевично мъркане.
— Толкова е красива — каза Алорнис.
— Да — съгласи се Норта. — Жалко, че няма котарак, с който да си родят красиви котета.
— Все някъде трябва да има — каза Алорнис. — Видът им вероятно произлиза от диви предтечи, които и досега живеят на свобода.
— Ако си права, въпросните диви котки са някъде далеч отвъд леда — каза Вейлин и взе чашата вода, която му подаде Норта.
— Онзи каза ли нещо? — попита Норта.
— Повече, отколкото му се искаше на него, и по-малко, отколкото ми се искаше на мен. — Погледна към раницата, която Норта беше донесъл със себе си, и погледът му се задържа върху меча, подпрян на нея.
— Подарък от лейди Дарена — обясни Норта. — Аз я помолих. Един мъж трябва да има оръжие, щом ще ходи на война.
— Войната вече не е по твоята част, братко. Не случайно не пратих набирачи в Нериново. Ти принадлежиш на семейството си.
— Според съпругата ми семейството ми няма да пострада само ако помогнем подобаващо на твоята кауза.
— Ние?
— Ела. — Норта го плесна по рамото. — Искам да те запозная с едни хора.
Заведе Вейлин в покрайнините на лагера, където чакаха четирима души, един от които Вейлин вече познаваше. Плетача гледаше в краката си, обичайното му ведро изражение беше изчезнало, заменено от дълбоко недоволство, ръцете му потрепваха, отпуснати покрай тялото.
— Него защо си довел? — попита Вейлин. — Не му е мястото тук.
— Не съм го довел. Той просто тръгна с нас, макар че го молихме да се върне. Добре ще е да му дадете коноп или вейки. Да плете нещо.
— Ще се погрижа.
— Това е Кара. — Норта посочи тъничкото момиче, което стоеше до Плетача. Беше на петнайсет-шестнайсет, с големи тъмни очи, и събуди у Вейлин спомена за едно малко момиченце, което наднича иззад плаща на баща си в разрушения град.