Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

В последните мигове преди разсъмване Деорнот си беше свършил работата. Мечът му беше наточен, беше закърпил няколко брънки на ризницата си, което беше изисквало тежка, вдървяваща пръстите работа със специална игла; после грижливо беше почистил калта от ботушите си. Сега или трябваше да остане бос, само по парцалите, с които бяха увити краката му — а беше твърде, твърде студено — докато не стане време да тръгне към леда, или да си обуе ботушите и да ги изкаля пак. Една-едничка стъпка в калта на лагера щеше да унищожи всичките му старателни усилия, а ходенето по леда беше достатъчно трудно и без калта, полепнала по подметките му.

Небето започваше да избледнява. Деорнот се заслуша в тихата песен на някои от хората си. До вчерашния ден никога не се беше сражавал заедно с тях. Те бяха посредствена войска, без съмнение. Много от тях никога преди не бяха хващали меч, а неколцината, които имаха оръжие, бяха толкова стари, че не бяха посещавали сезонните военни сборове от години. Но боят за защита на дома можеше да превърне дори най-кроткия земеделец в неприятел, с който трябва да се съобразяваш, а този огромен камък сега беше станал дом за мнозина. Хората на Деорнот, водени от малцината сред тях, които всъщност бяха служили във войската, се бяха приспособили храбро — много храбро наистина. Той само би искал да може да им предложи за награда нещо по-добро от клането през настъпващия ден.

Чу цокането на конски копита в калта; тихото мърморене на хората около него заглъхна. Деорнот се обърна и видя малка група конници — криволичеха надолу по пътеката, която прекосяваше лагера. Най-отпред яздеше висок, строен мъж, яхнал кестеняв жребец; наметалото му се нагъваше от вятъра. Джосуа най-после беше готов. Деорнот въздъхна, изправи се, махна на групата си и взе ботушите си. Времето за заплесване беше изтекло. Все още бос, все още отлагайки неизбежния момент на обуването, той тръгна да посрещне принца.