Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Когато щурмът на еркинландците притисна защитниците към барикадата, Саймън видя тролския пастир Сненек пронизан с еркинландска пика — противникът му го бе вдигнал от седлото на овена му и го приковал за барикадата. И въпреки че тролът несъмнено беше мъртъв или умиращ, покритият с броня гвардеец измъкна оръжието си и отново прониза малкото тяло, докато то се хлъзгаше надолу по стената, все едно убиваше насекомо. Вбесен, Саймън пришпори Намиращата дома през една пролука в тълпата, замахна с меча си с всичката сила, която му бе останала, и почти обезглави гвардееца, който се срина от коня си и падна на замръзналото езеро, облян в кръв. Саймън се наведе, хвана кожената дреха на Сненек и го вдигна от земята с една ръка, без да усеща тежестта му. Главата на трола се клатушкаше, кафявите му очи гледаха втренчено, без да виждат. Саймън сгуши малката набита фигурка до тялото си, без да обръща внимание на кръвта, която наквасваше панталоните и седлото му.

По някое време по-късно се озова в края на бойното поле. Тялото на Сненек го нямаше. Саймън не знаеше дали го е оставил някъде, или го е изпуснал. Не си спомняше нищо, освен смаяното, изплашено лице на мъртвия трол: на устните и между зъбите на дребния човек имаше кръв.

Лесно беше да мрази, ако не мисли, откри Саймън. Ако виждаше лицата на враговете само като бледи размазани петна в шлемовете им, ако виждаше отворените им усти като ужасни черни дупки, беше лесно да връхлита върху тях и да ги размазва с всичка сила, да се опитва да отдели буците на главите им и размахваните крайници от телата, докато омразните същества не умрат. Откри също, че ако не се страхува от смъртта — а в този момент не се страхуваше, чувстваше се така, сякаш всичките му страхове бяха изгорени — е лесно да оцелее. Мъжете, върху които връхлиташе, макар че бяха тренирани бойци, ветерани от много битки, изглеждаха изплашени от атаките му. Той замахваше и замахваше, всеки удар бе силен като предишния или още повече. Когато те надигаха собствените си оръжия, той замахваше към ръцете им. Ако отстъпваха в опит да го извадят от равновесие, насочваше Намиращата дома право срещу тях и ги смазваше, както някога Рубен Мечока беше ковал нагрят до червено метал в Хейхолт. Рано или късно, откри Саймън, страхът пропълзяваше в очите им, бялото проблясваше в дълбините на шлемовете им. Рано или късно те се дърпаха назад, но Саймън нанасяше страхотни удари, сечеше и поваляше, докато те не побягваха или не падаха. След това дълбоко поемаше въздух в дробовете си — не чуваше нищо, освен барабанните удари на собственото си сърце, — гневът възраждаше силите му и той продължаваше да язди и да търси да накълца още някого.