Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Слудиг бе скочил от коня си и тъкмо коленичеше пред паднал боец с наметало с цвят на небе в ранна привечер. Беше Деорнот; лицето му беше съвсем бледо. До рицаря на Джосуа, покрит отчасти с неговото наметало, лежеше по гръб тритинг с огромни мускули, вторачен невиждащо в облачното небе; по устните му имаше засъхваща кръв. С изострената яснота на близкото си до лудост състояние Саймън видя една снежинка, която бавно се спусна и кацна в отвореното око на наемника.

— Това е водачът на наемниците — извика Слудиг през отново надигналата се врява. — Деорнот го е убил.

— А той жив ли е?

Слудиг вече се мъчеше да вдигне рицаря от леда. Саймън се огледа, за да види дали ги заплашва непосредствена опасност, но наемниците вече се биеха доста встрани от тях. Саймън скочи от коня и помогна на Слудиг да вдигне Деорнот на седлото. Римърсгардецът се метна зад него и го хвана здраво. Рицарят провисна като недопълнена сламена кукла.

— Лошо — каза Слудиг. — Зле е. Трябва да го замъкнем зад барикадата.

И смуши коня си. Сиски и двама троли тръгнаха след него. Римърът подкара коня си по широка дъга, за да заобиколи биещите се и да стигне до относителна безопасност.

Саймън можа само да се подпре на Намиращата дома. Задъхан, гледаше гърба на Слудиг и бледото лице на Деорнот, подскачащо до рамото на римърсгардеца. Нещата бяха толкова зле, колкото можеше да се очаква. Джирики и неговите сити не идваха. Бог беше решил да не жали добрите. Ако само можеше целия този кошмарен ден да го няма! Саймън потрепери. Струваше му се, че само да затвори очи, всичко това ще изчезне, че ще се събуди в леглото си в Хейхолт в стаята на прислугата и пролетното слънце ще пропълзи по плочите навън…

Той тръсна глава и с мъка се покатери на седлото, и пришпори кобилата. Нямаше време да позволява на съзнанието си да броди безцелно. Нямаше време.

Отново припламна червено, точно отдясно. Той се обърна и видя рицар в пурпурно, яхнал бял кон. Шлемът на ездача беше украсен със сребърни крила.

Фенгболд!

Бавно, сякаш ледът се беше превърнал в лепкав мед под копитата на кобилата, Саймън дръпна юздите и се обърна към пурпурния рицар. Сигурно това беше сън! Херцогът беше зад малка група еркинландски гвардейци, но вниманието му явно беше приковано към сражението право пред него. Саймън пришпори Намиращата дома.

Набираше скорост и сребърният шлем сякаш се увеличаваше пред него, ослепителен дори в мрачния ден. Червеното наметало и грейналата метална ризница бяха като рана на тъмния фон на далечните дървета.

Саймън извика, но рицарят не се обърна. Младежът пак пришпори Намиращата дома, тя изцвили и препусна още по-бързо. От устата й капеше пяна.

— Фенгболд! — викна Саймън и херцогът явно го чу. Спуснатият шлем се завъртя към Саймън, прорезите за очите бяха тъмни и загадъчни. Херцогът вдигна меча си и дръпна юздите, за да се обърне към новия нападател. Беше бавен, сякаш се движеше под вода, сякаш и той се намираше в някакъв ужасен сън.