Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Ако ми е разрешено да попитам, приятелю Саймън, има ли причина, поради която думите на Слудиг така силно те поразиха?

Саймън поклати глава.

— Просто не знам как… какво да правя. Тези хора са дошли да ни избият — искам те всички да умрат, мъчително, ужасно… Но, Бинабик, те се еркинландци! Познавах ги в замъка. Някои от тях ми даваха сладкиши или ме качваха на конете си и ми казваха, че им напомням за собствените им синове. — Той си играеше с една пръчка, дращеше по калната земя. — Кое е правилното? Как могат да ни причиняват това, след като никога не сме им направили нищо лошо? Но кралят ги кара — защо тогава да е по-правилно те да бъдат избивани, а ние не?

Устните на Бинабик се извиха в усмивка.

— Забелязах, че нямаш тревоги за наемниците — не, не казвай нищо, няма нужда! Не е необходимо да съжаляваш за тези, които търсят война заради златото. — Той пъхна наполовина направената дърворезба под дрехата си и започна да сглобява тояжката си: прибра ножа в нея. — Въпросите, които задаваш, са важни, но те нямат отговори. Мисля, че това е като да бъдеш мъж или жена вместо момче или момиченце: трябва да намираш свои собствени решения на въпроси, които нямат верни отговори. — Той се обърна към Странгиард. — Подръка ли ти е книгата на Моргенес, или е горе в селището?

Архиварят се беше вторачил в пламъците, потънал в мисли.

— Какво? — попита той сепнато. — Книгата ли? О, пасища небесни, аз я нося винаги със себе си! Как бих могъл да имам доверие да я оставя някъде без надзор? — Той внезапно се обърна и погледна стеснително Саймън. — Разбира се, тя не е моя — моля те, не мисли, че съм забравил любезността ти, Саймън, като ми позволи да я прочета. Не можеш да си представиш колко беше чудесно да се наслаждавам на думите на Моргенес!

Саймън изпита почти приятно бодване на съжаление при спомена за Моргенес. Как му липсваше този добър старец!

— Тя не е и моя, отец Странгиард. Той просто ми я даде да я пазя, за да могат евентуално хора като теб и Бинабик да я четат. — Той се усмихна тъжно. — Мисля, че точно това научавам тези дни — че нищо не е истински мое. Известно време смятах, че Трън е предназначен за мен, но сега се съмнявам. Бяха ми дадени и други неща, но нито едно от тях не върши точно това, за което е предназначено. Радвам се, че някой добре използва думите на Моргенес.

— Ние всички ги използваме добре — каза Бинабик с усмивка, но тонът му беше сериозен. — Моргенес планираше вместо всички ни в онези мрачни времена.

— Момент, моля. — Странгиард с мъка се изправи, донесе торбата си и без да иска, изсипа цялото й съдържание — Книга на Ейдон, шал, мех с вода, няколко дребни монети и дрънкулки — в усилието си да измъкне ръкописа. — Ето я — каза той триумфално, после млъкна и попита: — Защо я търся?

— Защото питах дали ти е подръка — обясни му Бинабик. — Там има един пасаж, който, мисля, ще се стори на Саймън твърде интересен.

Тролът взе ръкописа и го запрелиства внимателно, като се мръщеше от усилието да чете на трепкащата светлина на огъня. Изглежда, нямаше да стане много бързо, така че Саймън стана и отиде да се изпикае. Вятърът беше студен и бялото езеро долу, на което хвърли поглед през пролуките между дърветата, изглеждаше призрачно. Когато се върна при огъня, трепереше.