Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

След като Талистро от Пердруин беше убит от засада през Първата тритингска война — коварство, станало прочуто във всички песни, които описват неговите геройства — само самият Джон би могъл някога да бъде смятан за съперник на Камарис за званието най-велик воин на ейдонитството. Фактически никой никога не е допускал, че дори Престър Джон, колкото и могъщ да беше, би могъл да победи Камарис в открит бой: след Нарулах — битката, в която те се срещнаха, Камарис внимаваше никога вече дори в спор да не влиза с Джон от страх да не наруши деликатното равновесие на тяхното приятелство. Но докато уменията на Камарис бяха за него тежко бреме и воденето на войни — дори на такива, санкционирани от Майката Църква и, както някои биха казали, понякога насърчавани от нея — бяха за най-великия рицар на Набан изпитание и източник на скръб, Престър Джон беше човек, който изглеждаше най-щастлив на бойното поле. Той не беше жесток — към всеки победен неприятел проявяваше най-малкото честност — с изключение на ситите, срещу които Джон беше запазил особени, но силни лоши чувства и които преследва, докато почти не изчезнаха от погледа на смъртните. Но тъй като някои ще кажат, че ситите не са хора и следователно нямат душа — макар че аз не бих се аргументирал така, — тогава би могло да се каже, че всички неприятели на Джон са третирани по начин, който и най-скрупульозният духовник би бил длъжен да нарече справедлив и милосърден. И за своите поданици, дори за езичниците от Хернистир, Джон беше великодушен крал. Чак когато килимът на войната беше прострян пред него, той се превърна в опасно оръжие. Така именно Майката Църква, в името на която той воюваше, го нарече — от благодарност и може би от мъничко стаен страх — Меч на Бога.

И така спорът се разгаряше, та чак до ден-днешен: кой беше по-велик? Камарис ли — най-опитният мъж, вдигал меч, откакто хората помнят? Или Джон, само мъничко по-неумел, но водач на мъже, и самият той човек, приветствал една справедлива и божествена война?…“