Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: Спомен, печал и трън #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-553-3
- Переводчик: Роза Григорова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]». Краткое содержание книги:
— Ето, намерих го. — Бинабик държеше пръст на една страница. — Сам ли предпочиташ да четеш, или аз да свърша това?
Саймън се ухили на явното желание на трола.
— Ти обичаш да ми четеш. Давай.
— Това просто е в интерес на по-нататъшното ти образование — каза Бинабик с насмешлива сериозност. Слушай: „Фактически — пише Моргенес — спорът кой е най-великият рицар на ейдонитството от много години е източник на аргументи навсякъде — както в коридорите на санселанските ейдонити в Набан, така и в кръчмите на Еркинланд и Хернистир. Би било трудно да се претендира, че Камарис е по-посредствен от който и да било друг човек, но той явно толкова малко се радва на битките, че за него войната може би е нещо като епитимия, собственото му огромно майсторство — нещо като наказание. Често, когато честта го задължава да се бие в турнири, той крие знака на дома си — кръст като на птицата синьо рибарче — под дегизировка, за да не допусне неприятелите му да бъдат омаломощени от едното страхопочитание. Известен беше още и с това, че си създаваше сам невероятни препятствия — например да се бие само с лявата си ръка — не от перчене, а просто от нещо, което според мен беше ужасно желание някой някъде най-после да го надвие и по този начин да снеме от раменете му бремето да бъде най-бележитият рицар на Остен Ард, и оттам — мишена на всеки пиян скандалджия, както и вдъхновение за всеки автор на балади. Дори свещениците на Майката Църква бяха съгласни, че по време на истински битки неговото възхитително смирение и милосърдие към победения враг се простираха като че ли прекалено надалече, сякаш копнееше за почетна победа, за смърт. Неговите бойни подвизи, за които са говореше надлъж и шир из Остен Ард, бяха за Камарис почти позорни действия.
След като Талистро от Пердруин беше убит от засада през Първата тритингска война — коварство, станало прочуто във всички песни, които описват неговите геройства — само самият Джон би могъл някога да бъде смятан за съперник на Камарис за званието най-велик воин на ейдонитството. Фактически никой никога не е допускал, че дори Престър Джон, колкото и могъщ да беше, би могъл да победи Камарис в открит бой: след Нарулах — битката, в която те се срещнаха, Камарис внимаваше никога вече дори в спор да не влиза с Джон от страх да не наруши деликатното равновесие на тяхното приятелство. Но докато уменията на Камарис бяха за него тежко бреме и воденето на войни — дори на такива, санкционирани от Майката Църква и, както някои биха казали, понякога насърчавани от нея — бяха за най-великия рицар на Набан изпитание и източник на скръб, Престър Джон беше човек, който изглеждаше най-щастлив на бойното поле. Той не беше жесток — към всеки победен неприятел проявяваше най-малкото честност — с изключение на ситите, срещу които Джон беше запазил особени, но силни лоши чувства и които преследва, докато почти не изчезнаха от погледа на смъртните. Но тъй като някои ще кажат, че ситите не са хора и следователно нямат душа — макар че аз не бих се аргументирал така, — тогава би могло да се каже, че всички неприятели на Джон са третирани по начин, който и най-скрупульозният духовник би бил длъжен да нарече справедлив и милосърден. И за своите поданици, дори за езичниците от Хернистир, Джон беше великодушен крал. Чак когато килимът на войната беше прострян пред него, той се превърна в опасно оръжие. Така именно Майката Църква, в името на която той воюваше, го нарече — от благодарност и може би от мъничко стаен страх — Меч на Бога.
И така спорът се разгаряше, та чак до ден-днешен: кой беше по-велик? Камарис ли — най-опитният мъж, вдигал меч, откакто хората помнят? Или Джон, само мъничко по-неумел, но водач на мъже, и самият той човек, приветствал една справедлива и божествена война?…“
Бинабик се прокашля.
— И, както Моргенес ни съобщава, че спорът е продължавал, така и самият той продължава на още няколко страници, като обсъжда много задълбочено този въпрос, който е бил от голяма важност по онова време — или поне е смятан за много важен.
— Значи Камарис е убивал по-добре, но това му е харесвало по-малко, отколкото на крал Джон? — попита Саймън. — Защо тогава го е правил? Защо не е станал монах или отшелник?
— А, ето това е ядрото на по-раншния ти въпрос, Саймън — каза Бинабик. Тъмните му очи бяха сериозни. — Ето защо писанията на големите мислители толкова много помагат на нас, останалите, в мисленето ни. Тук Моргенес е сложил думите и имената иначе, но това е същият въпрос като твоя: редно ли е да се убива, дори ако така желае твоят господар, страната или църквата? По-добре ли е да убиваш и да не харесваш това, или въобще да не убиваш, но после да видиш може би как лоши неща се случват на тези, които обичаш?