Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Извинявай, принц Джосуа, но няма нужда ти да се занимаваш с това. Нека други го направят — ти трябва да си починеш.

Джосуа се усмихна.

— Благодаря, Слудиг, но имам и друга работа горе в селището, така че няма да ми е трудно. Деорнот, Гелое, елате с мен. Ти също, Фреозел. Има още неща, които трябва да обсъдим с теб. — Той разсеяно побутна една главня в огнището с ботуша си, после се уви в наметалото си и тръгна към пътеката. Тези, които бе повикал със себе си, го последваха, но Фреозел се върна за малко, приближи се до Саймън и сложи ръка на рамото му.

— Сър Сеоман, онзи ден говорих прибързано, без да мисля.

Саймън беше смутен и объркан, като чу титлата си от устата на този силен мъж.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— За твоите приказни хора. — Фолшайърецът го изгледа втренчено и сериозно. — Може да мислиш, че се шегувах или показвах неуважение. Виж сега, мен ме е страх от Мирните като всеки богобоязлив ейдонит, но знам, че те могат да бъдат и могъщи приятели. Ако можеш да ги повикаш, направи го. Трябва ни всяка възможна помощ.

Саймън поклати глава.

— Нямам никаква власт над тях, Фреозел, съвсем никаква. Ти не ги познаваш.

— Така е, не ги познавам. Но ако те са твои приятели, кажи им, че сме в тежка беда. Това исках да ти кажа. — Той се обърна и тръгна нагоре по пътеката да догони принца и другите.

Слудиг направи гримаса.

— Да се повикат ситите. Ха! По-лесно би било да повикаш вятъра.

Саймън кимна с тъжно съгласие.

— Но наистина ни трябва помощ, Слудиг.

— Много си доверчив, момче. Ние не означаваме нищо за ситите. Съмнявам се, че някога пак ще видим Джирики. — Римърсгардецът се намръщи. — Освен това си имаме наши мечове, умове и сърца. — Той клекна до огъня и простря ръце към пламъците. — Бог дава на човека онова, което заслужава — ни повече, ни по-малко. — След миг той неспокойно се изправи. — Щом принцът няма нужда от мен, ще отида да потърся къде да поспя. Утре работата ще е още по-кървава от днес. — Кимна на Саймън, Бинабик и Странгиард, после слезе към барикадата. Мечът му подрънкваше тихо.

Саймън го гледаше и се питаше дали е прав за ситите; издаваше го чувството за загуба, което му донесе тази мисъл.

— Римърът е сърдит. — Архиварят изглеждаше изненадан от собствените си думи. — Искам да кажа, тоест, аз почти не го познавам, но…

— Мисля, че казваш истината, Странгиард. — Бинабик погледна парчето дърво, което дялкаше. — Някои хора не обичат много-много да са по-ниско от другите, особено когато някога е било другояче. Слудиг отново стана пехотинец, след като е бил избран за изпитание и го е Издържал с чест. — Думите на трола бяха замислени, но лицето му беше печално, като че ли споделяше болката на римърсгардеца. — Страхувам се за него, щом ще участва в сражението с това чувство в сърцето — ние сме приятели още от пътуването ни на север, но той е все мрачен и с тъжно сърце, откакто дойдохме тук.

Настъпи тишина, нарушавана само от пращенето на огъня.

— Какво мислиш за думите му? — внезапно попита Саймън. — Прав ли е?

Бинабик го погледна въпросително.