Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Не спряха да си починат дори когато червеният отблясък на залеза се процеди от небето и между клоните над главите им заблещукаха звезди. На конете също не им трябваше повече от звездната светлина, за да намират пътя по старите пътеки, въпреки че бяха обрасли през годините. Смъртни и земни, конете бяха само от плът и кръв, но техните бащи бяха от потеклото на Вениха До'сае, отгледани в Градината в големия табун. Когато местните коне от Остен Ард още бяха бягали диви и плашливи по ливадите, непознали ръка и юзда, прадедите на тези ситски жребци бяха яздили на война с великани или бяха пренасяли послания по пътищата, прорязвали великата империя от край до край. Бяха носили ездачите си вихрено като морски вятър и така гладко, че, както се говореше, Беная от Кементари пишел стихове, докато яздел, без да зацапа нито един ред. Съвършеното познаване на тези пътища бе отгледано в тях — познание, съдържащо се в буйната им кръв — но издръжливостта им приличаше почти на магия. В тези безкрайни дни, докато ситите яздеха отново, конете сякаш ставаха все по-силни с изтичането на часовете. Докато ездачите препускаха напред и слънцето започваше да се стопля, конете тичаха като връхлитаща вълна, устремена към края на гората.