Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

— Какво има?

— Помогни на приятеля си! На твоя крохок! Бързо!

Саймън заби пети в ребрата на Намиращата дома и последва тролите, които ловко насочваха овните си. Кобилата залиташе по хлъзгавия лед след тях. Саймън разбираше, че е уморена, смъртно уморена. Бедната! Би трябвало да спре и да й даде вода… да я остави да си почине… да поспи… Главата му клюмаше; усещаше дясната си ръка като пребита с тояги.

„Милостиви Ейдон, какво направих? Какво направих днес?“

Тролите го поведоха обратно в мътилката на сражението. Хората, които виждаше около себе си, бяха изтощени до безразличие, като южните островни роби, пращани да се бият по древните набански арени. Неприятелите сякаш се държаха един за друг, когато нанасяха удари, и дрънченето на оръжията беше печално, дисонансно, като биенето на сто пукнати камбани.

Слудиг и група защитници бяха обкръжени от тритингски наемници. Римърсгардецът държеше две брадви. Беше без кон и се отбраняваше от двама тритинги с покрити с белези лица. Саймън и тролите пристигнаха със скоростта, която им позволяваше ледът, и налетяха върху нападателите на Слудиг изотзад. Макар че умореният Саймън не можа да нанесе чист удар, острието му попадна близо до незащитената опашка на единия от конете на тритингите и го накара да се изправи на задните си крака. Ездачът му рухна на леда и бе стъпкан от копитата. Римърът използва коня като щит срещу другия си неприятел, после успя да пъхне крак в стремето и да се покатери на седлото, като вдигна едната брадва тъкмо навреме, за да предотврати удара на тритинга. Оръжията им се сблъскаха още два пъти, после Слудиг изръмжа, изби меча от ръката на тритинга с едната брадва и заби другата в главата му, като разсече твърдия кожен шлем като черупка на яйце. Наемникът тежко се свлече на земята.

Саймън извика на Слудиг, после бързо се обърна, тъй като нов пристъп на боя силно изтласка един кон без ездач в Намиращата дома и едва не го изблъска от седлото. Той се вкопчи в юздите на кобилата и изрита другия кон, който изцвили, подхлъзна се на леда и побягна.

Римърът за миг се вторачи в Саймън, сякаш не го позна. Жълтата му брада беше изпръскана с кръв, забралото му беше счупено на няколко места.

— Къде е Деорнот?

— Не знам! Току-що идвам! — Саймън се надигна на стремената да се огледа, като стисна Намиращата дома с колене.