Към кулата на Зеления ангел. Част първа [bg]

Далече на запад, далече от вниманието на защитниците на Сесуад'ра, от една дупка на планинския склон на Грианспог като бели мишки, пуснати от клетка, заизлизаха хора — спираха, мигаха и присвиваха очи от блясъка на снега.

Хернистирците, неколкостотин всичко, повечето жени, деца и старци, се струпаха объркано на каменистия ръб. Мейгуин усети, че и при най-малкия подтик бързо ще се гмурнат обратно в безопасността на пещерите. Равновесието беше много деликатно. Беше й струвало огромни усилия, цялата й способност да убеждава, за да накара хората да се отправят на това явно обречено пътуване.

„Богове на нашите предтечи — мислеше тя, — Бриниох и Рин, къде остана храбростта ни?“ Само Диауен — дишаше дълбоко в студения въздух, вдигнала ръце като за ритуално празнуване, сякаш разбираше славността на този поход. Изражението на сбръчкания Краобан не оставяше никакво съмнение относно мислите му за тази лудост. Но останалите й поданици изглеждаха най-вече изплашени и търсеха някаква поличба, някакъв повод, за да се върнат обратно.

Трябваше им подтикване, това беше всичко. Беше страшно за смъртните да живеят така, както боговете искаха от тях, това беше по-голяма отговорност, отколкото повечето искаха и можеха да носят. Мейгуин дълбоко пое дъх.

— Велики дни ни очакват, народе на Хернистир! — извика тя. — Боговете искат да слезем от планините и да се срещнем с неприятелите — враговете, които ни взеха домовете, говедата, свинете и овцете. Спомнете си кои сте! Тръгнете с мен!

И пристъпи напред по пътеката. Бавно, неохотно хората й тръгнаха след нея: трепереха, въпреки че бяха увити с най-топлите си дрехи. Децата плачеха.

— Арноран! — извика тя. Арфистът, който вървеше доста зад нея, може би с надеждата да изостане достатъчно, за да не забележат отсъствието му — излезе напред и се сви срещу силния вятър.

— Да, господарке?

— Върви до мен — нареди тя. Арноран погледна надолу към стръмните, заснежени склонове на планината точно под тясната пътека и бързо отклони поглед. — Искам песен — каза Мейгуин.

— Коя песен, принцесо?

— Някоя, на която всички знаят думите. Нещо, което повдига духа. — Тя се замисли. Арноран нервно погледна в краката си. — Изсвири „Лилията на Кюимн“.

— Добре, господарке. — Арноран заналучква мелодията, докато замръзналите му пръсти се стоплят. После започна сериозно и засвири високо, така че хората зад него да могат да го чуят, и запя: