Диамантен меч, дървен меч [bg]

До него стоеше джудже. То изглеждаше както всички други, получили правото да живеят в столицата. Беше облечено като занаятчия, ала изцапаната му и поопърлена кожена престилка би се сторила на Императора твърде позната.

- Готов ли си? - направо попита Бащата.

- Не се безпокойте, началник - избуча джуджето. - Така ще ги подредим, че майките си ще забравят.

- Касапин, ти и нашият многоуважаем приятел от Подземното племе ще идете в кулата веднага щом илачите ви постигнат нужното въздействие. От теб, драги, искам пленници. Във вид, удобен за събеседване. Като онзи нахалник, дето имитираше Фесис.

Очите на Касапина мътно блеснаха:

- Ваше бащинско сиятелство, осемнайсет години чакам този ден, нима сега ще се изложа?! Толкоз макети на хълма на орденските кули съм измайсторил, измислил съм куп начини да ги превземем...

- Опа, Касапин - прекъсна го Фихте. - Ще ме прощаваш.... Доклад, бащице. Навън народът се е сбил с маговете. Групата на Марик, бащице, отрядът от „Раирания котарак"...

Да, заточението ми свърши. Наруших обета си. Спасих момичето от неизбежната й участ. Заточилият ме ще изпадне в ярост, ала Появилият се от Тъмата няма да получи прясна плячка. Създанието от Тъмата... Няма да го оставя на мира, докато не науча откъде е дошло и какво търси тук.

А как стана така? Отчаяният призив на девойката, възпитана от Волни, достигна до мен въпреки всичко. Изуми ме задействаната от нея Сила. Преди си мислех, че на такова нещо са способни само маговете на Дъгата, и то от втора степен нагоре.

Огнено избухване наруши бдението ми и сякаш озари с нормална светлина моята килия. Видях огромна подземна зала, в която се намираше уплашена девойка. Тя се притискаше към стената, а над нея тържествуваше наглия победител. Същият, когото издирвах толкова усърдно и безрезултатно в околностите на Мелиин.

Просто не устоях и се намесих съвсем дейно.

Някога в миналото бях твърде предпазлив. В онези времена обичах прекалено много положението, в което се намирах, наслаждавах се на властта и на милостта на Боговете. А после дойде часът да се плащат сметките - и аз платих с позорно бягство пред лицето на най-злия изконен враг. Живот в черупка на палячо... Път към разпадане в нищото, в бездни, където духът се сгърчва от ужас само при споменаването за пътя, да не говорим за крайната цел... или безцелие?

Затова този път рискувах.

Промъкнах се под телата на планините въпреки Гибелния порой. Извървях целия друм от града до джуджешките мини.

Имах чувството, че отровните струи на Пороя сякаш остъргват с грапави, парещи езици плътта от костите ми, оставяйки единствено тракащия скелет.