Драконите на изчезналата луна [bg]

Оковите все още бяха прикрепени към ръцете и краката им, а устите им — Джерард въздъхна облекчено — продължаваха да бъдат запушени. Наблизо стояха няколко пазачи. Успя да преброи поне петима, ала подозираше, че има поне още неколцина, които не е успял да види.

Ярката светлина разбуди кендерите и ги накара да се размърдат. Някои започнаха да се протягат, а други да се опитват да се прозяват през превръзките.

— Ставайте, гадове — нареди рицарят. Двама от войниците на пост навлязоха в кошарата, за да сритат кендерите и да ги разбудят окончателно. — Изправете се и се приведете в подходящ вид. Обърнете се към светлината. Този джентълмен тук иска да огледа противните ви лица.

Джерард забеляза Тасълхоф почти веднага. Намираше се в третата четвърт от разстоянието надолу по редицата — беше със запушена уста, надничаше и се почесваше по главата с окованите си ръце. Налагаше се младият войн да се престори, че оглежда всеки един от кендерите, и той стори тъкмо това, като не изпускаше Тас и за секунда от погледа си.

„Изглежда стар — осъзна внезапно Джерард. — Досега не го бях забелязвал.“

Жизнерадостно щръкналата опашка на Тас си беше все така дебела и дълга. Тук-там се забелязваха посребрени нишки, разбира се, но пък в светлината от фенера бръчиците по лицето му се очертаваха стряскащо ясно. Независимо от всичко очите му бяха ясни, стойката му скоклива и наблюдаваше процедурата по огледа с обичайните за него интерес и напрегнато любопитство.

Джерард, полека и без да бърза, тръгна край редицата от кендери. Носеше кожен шлем, за да прикрие чертите си, понеже се боеше, че Тас ще го разпознае отново и ще нададе радостен вик. Планът му отиде в кофата за боклук в същия миг, в който Тас проучи онова, което се криеше зад отворите, забеляза яркосините очи на Джерард и цял грейна. Не успяваше да заговори заради превръзката, но се загърчи отгоре до долу, за да изрази задоволството си.

Младият войн се закова и се вторачи сериозно в Тас, който — за огромно смайване на рицаря — му отправи подчертано намигване и се ухили толкова широко, колкото му позволяваше превръзката. Джерард грабна завързаната на опашка коса на кендера и хубаво го разтърси.

— Не ме познаваш — просъска изпод шлема си.

— Разбирасечене — измърмори Тас и прибави развълнувано: — Толковасъмизненадандатевидякъдеси…

Джерард се изправи.

— Това е той — каза на висок глас, като още веднъж разтърси опашката на Тас.

— Този? — Помощникът явно бе изненадан. — Сигурен ли си?

— Напълно — отвърна младият рицар. — Командирът ти е свършил чудесна работа. Бъдете сигурни, че Мина ще бъде страшно доволна. Трябва да го отведа със себе си незабавно. Поемам пълна отговорност за него.

— Не зная — поколеба се помощникът.

— Командирът ти каза, че ще мога да го взема, ако го открия — напомни му Джерард. — Намерих го. А сега го освободете.