Драконите на изчезналата луна [bg]

Рицарят грабна раздърпания разчорлен Тас, който имаше и сламки в косите, и го подкани да върви, като държеше под око едновременно него и разбунените войници.

Тасълхоф разкъса превръзката.

— Забрави да я махнеш — посочи той.

— Не, не забравих — отговори Джерард.

— Толкова се радвам да те видя! — рече кендерът, докато стискаше ръката на война и крадеше ножа му. — Как я караш? Къде се губиш? Трябва да ми разкажеш всичко, но не веднага. Нямаме много време. — Той се спря и започна да търси нещо в една от кесиите си. — Трябва да тръгваме.

— Прав си, нямаме време за приказки. — Джерард си взе обратно ножа, улови Тасълхоф за ръката и го повлече след себе си. — Конят ми се намира в една конюшня…

— О, само че нямаме време дори и за коня ти — поправи го Тас, като се измъкна от хватката му с лекотата на змиорка. — Не и ако смятаме да се доберем до Съвета на рицарите навреме. Елфите вече са потеглили, разбираш ли? Но ще си създадат ужасни неприятности, а така също… Е, случиха се разни неща, които също са доста дълги за обяснение. Налага се да оставиш коня си тук. Сигурен съм, че ще се справи някак си.

Тас извади някакъв предмет и го издигна срещу лунната светлина. По повърхността му заиграха скъпоценни камъни и Джерард безпогрешно разпозна в него Устройството за пътуване във времето.

— Какво правиш? — попита смутено.

— Ще го използваме, за да се доберем до Съвета на рицарите. Или поне мисля, че ще ни отведе там. През последните няколко дни се държи странно. Няма да повярваш на какви места попадах…